Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Джон изведнъж се оживи.

— Веднага тръгвам. Ще бъда там след не повече от два часа.

Той остави слушалката и се обърна към Ранди и Питър с грейнало лице.

— Марти започва да идва на себе си!

— О, Джон, това е чудесно! — възкликна Ранди и двамата се прегърнаха.

— Тихо! — прошепна изведнъж Питър, скочи отново на крака и изтича до прозореца. Мускулестото му тяло беше напрегнато като пружина.

— Пак ли го чу? — попита Ранди.

Питър кимна.

— Това беше! Същият свистящ звук, който се слива с вятъра… Сега вече съм сигурен. Това е сигналът им и най-добре да…

Някъде над главите им се разнесе едва доловим шум.

Джон притисна ухо до стената и предупреди:

— На покрива има някой!

И в този момент и тримата чуха сигнала: лек, протяжен звук — като свистене през зъби насън. Или далечен зов на нощна птица. Този път идваше не откъм улицата, а отгоре. Бяха обкръжени.

Долу изтрещя разбита врата — атаката започваше.

— Стълбите! — възкликна Ранди, грабна миниавтомата си и изхвърча навън. Беше свалила перуката и русата й коса просветна като златисто сияние.

Питър хукна към балконската врата, като гасеше светлините в движение.

— Виж прозорците от другата страна! — извика той на Джон.

И Джон изтича към задната част на апартамента.

От стълбищната площадка се разнесоха изстрели — Ранди беше открила огън със своя H&KMPSK, за да отреже пътя на нападателите. Единият от тях изрева от болка, останалите побягнаха назад.

Джон погледна през прозореца — във вътрешния двор не се виждаше жива душа — само тъмните очертания на пейките и дърветата, облени от лунна светлина. Дали обаче това спокойствие не беше измамно?

Той се взираше надолу, когато чу зад гърба си някакъв шум и рязко се извърна. Шумът дойде откъм офиса и Джон се спусна натам. Намери Питър надвесен над тялото на някакъв мъж в черни дрехи, с черни ръкавици и барета на афганистанските муджахидини. Главата и лицето му бяха напълно скрити от черна балаклава.

— Охо… виждам, че не си загубил форма — подхвърли Джон и надникна през отворената балконска врата. От покрива се спускаше найлоново въже.

— Нищо ново под слънцето…

Питър кимна, докато изтриваше кръвта от сгъваемия си нож в дрехите на мъртвия терорист.

— Нали? Мислеше си, че се е промъкнал безшумно, като котка…

Той дръпна балаклавата от лицето на мъжа — застиналата физиономия беше разкривена от ярост. Мъжът имаше тъмна, изсушена от слънцето кожа и късо подстригана брадичка.

— Хрумна ми нещо… Мисля, че открих слабото място в плана им, стига да не греша.

— А ако грешиш?

Откъм стълбището отново долетяха изстрели, последвани от крясък. Миг по-късно се възцари изпълнена с напрежение тишина.

— Ако греша, ще се видим в тенджерата, както казала гъската на гъсока — мрачно се пошегува Питър.

— Кажи ми какво си намислил — тихо попита Джон, като се приближи до него.

— Ще ти кажа… Ето какво. От една страна — ние сме в капан. От друга — те вече са наясно, че няма да им се дадем лесно, а изстрелите могат да привлекат полицията, така че не разполагат с много време. А всяко прибързано действие може да има лоши последици… Щурмуват съвсем открито откъм улицата, което ме навежда на мисълта, че са искали да дадат възможност на този приятел да се промъкне през балкона, а останалите да се спуснат от покрива и да се окажем приклещени.

— Тогава какво чакат онези на покрива?

— Как какво? Сигнал от този тук — той посочи трупа в краката си. — Затова предлагам да се възползваме от ситуацията.

С тези думи Питър нахлузи на главата си балаклавата на убития и нахлупи черното му кепе. После се показа на балкона и миг по-късно оттам долетя протяжният, едва доловим сигнал. Питър се справяше чудесно. Горе, откъм покрива, изскърца врата.

Питър пристъпи навътре и смигна на Джон.

— Е, хванаха се. Слизат. Да побързаме.

Джон изтича в спалнята, където беше оставил лаптопа си, и стреля в него. Ако се наложеше да се спасяват с бягство, нямаше да може да го мъкне — това само щеше да го забави. А не биваше да го оставя в ръцете им. После се спусна към стълбищната площадка и прошепна на Ранди:

— Дай още няколко изстрела и идвай насам!

След малко тримата изтичаха на балкона и Питър се закатери по въжето, докато Джон държеше края му с две ръце.

Ранди се огледа. Улицата беше безлюдна, прозорците не светеха, но можеше да се закълне, че обитателите на отсрещните сгради, макар и примрели от страх, надничаха любопитно иззад щорите и пердетата. Такава е човешката природа — жадна за зрелища. В подобни моменти се събужда ловният инстинкт на кроманьонеца — в това отношение човечеството не се е променило особено много.