Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

При фиброоптиката телефонните обаждания се преобразуваха в светлинни лъчи, които преминаваха през стъклена жичка с дебелината на човешки косъм. Така по кабел с дебелина колкото китката й можеше да протичат едновременно четиридесет хиляди телефонни обаждания, факсове и имейли — направо астрономическа цифра. Повечето подводни кабели съдържаха по осем тънички фиброоптични влакна. Но да проникнеш в океанските глъбини, за да получиш достъп до информацията, която протичаше по тези кабели, беше рискована, граничеща с невъзможното, задача.

— Именно — кимна Питър. — Дори да разполагаха с време и с подходящата технология, едва ли някой би се занимавал с това — да седи и да слуша купища клюки и празни приказки с надеждата да попадне на каквото му трябва.

Двамата последваха Джон горе в офиса.

Той току-що се беше свързал с Вашингтон. Чу в слушалката женски глас:

— Кабинетът на полковник Хаким.

— Деби, обажда се Джон Смит. Моля те, дай ми Нютън. Спешно е.

— Изчакай за момент.

След малко прозвуча загрижен мъжки глас:

— Джон? Случило ли се е нещо?

— Моля те, имам нужда от помощ! Обаждам се от Мадрид. Би ли изпратил някого до блок Е, кабинет 2Е377, да предаде на секретарката да помоли шефа си да се обади на Сапата на следния телефон — той издиктува номера на телефонния пост. — Нали запомни името — Сапата? Ще ми направиш ли тази услуга?

— Има ли смисъл да питам за какво точно става въпрос?

— Не.

— Добре… Ще отида.

— Благодаря ти, Нютън.

— Няма за какво — сухо отвърна Нютън. — Но да знаеш, че като се видим, ще очаквам някакво обяснение.

— Обезателно — увери го Джон и затвори телефона, след което погледна часовника си. — Ще му трябват поне десет минути.

Изведнъж Питър се изправи, сложи пръст до устните си и се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Дръпна леко щорите и надникна навън. Остана така, заслушан в звуците на нощта — незатихващото движение откъм „Гран Виа“, човешки гласове, захлопване на врата на автомобил, пиянска серенада, звън на китара…

Най-после въздъхна, поклати глава и отново се отпусна на дивана.

— Фалшива тревога. Надявам се…

— Какво стана? — погледна го Ранди.

— Стори ми се, че чух откъм улицата един специфичен звук, който съм чувал и преди…

— Аз пък не чух нищо странно — сви рамене Джон.

— Ако не си го чувал, едва ли би ти направил впечатление. Става въпрос за тъничко подсвиркване, подобно на свистенето на вятъра. Прилича на звука, който нощно време издава козодоят, и сякаш идва от доста далече и се слива с диханието на самата природа — абсолютно недоловим звук за непривикналото ухо. На мен обаче ми е познат още от времето, прекарано в Централна Азия, в земите на Северен Иран и Афганистан — мюсюлманските племена чак до Азовско море използваха този сигнал.

— Искаш да кажеш, че биха могли да са хората на Мавритания?

— Да, но може и да съм се заблудил — не чух ответен сигнал.

— Досега случвало ли ти се е да сбъркаш този сигнал? — попита Джон, но преди Питър да успее да му отговори, телефонът иззвъня.

Джон грабна слушалката и чу гласа на Фред Клайн:

— Системите вече функционират нормално, но експертите ни предупредиха да внимаваме — кодовете вече са ненадеждни, затова засега не бива да използваме за връзка електронните и въздушните комуникации. Междувременно всички кодове ще бъдат сменени и ще бъдат взети допълнителни мерки за сигурност. Уведомили сме експертите за възможността да е бил задействан ДНК компютърът, за да са наясно със ситуацията. А ти защо си в Мадрид? Какво стана в Толедо?

Джон докладва сбито:

— „Червеният пламък“ е бил само параван. Зад всичко стои „Щитът с полумесеца“. Освен това Емил Шамборд е жив. И е в ръцете им, както и дъщеря му.

След кратка пауза Клайн възкликна:

— Сигурен ли си? Видя ли Шамборд с очите си?

— Да. Говорих с него и с дъщеря му. Компютърът не беше там.

— Това обяснява много неща… И прави опасността още по-голяма. Ще използват дъщерята, за да контролират самия Шамборд.

— И аз се опасявам от това…

От другата страна на линията отново настъпи мълчание. Най-после Клайн каза:

— Трябваше да убиеш Шамборд, полковник.

— Опитах се да го измъкна оттам. Надявах се, ако успея, Шамборд да направи копие на прототипа и за нас. Това ми се стори по-разумно. Не знам какво е успял да им каже Шамборд — може би вече знаят достатъчно, за да се справят и без него с компютъра. Или да създадат дубликат, в случай че унищожа оригинала.