Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Мисля, че Джон е прав. Мавритания полага повече усилия от обикновено, за да прикрие следите си — стигнал е дотам, че да използва друга терористична групировка за параван, което ме навежда на мисълта, че действително е замислил нещо голямо. Още повече, че държи в ръцете си молекулярния компютър и самия Шамборд. Съгласна съм, че в такъв момент сътрудничеството ще ни е само от полза, каквото и да мислят шефовете ни.

— Значи, решено — заяви Питър. — Един за всички, всички за един, а началството — да си гледа работата.

— Чудесно — кимна одобрително Джон. — Сега вече спокойно можеш да споделиш с нас истинската причина за посещението си при генерал Хенц.

— Не отивах при Хенц, а при Джери Матиас.

— При старши сержанта?!

— Именно. Навремето той беше от специалните части — запознахме се в иранската пустиня преди години. Исках да видя дали няма да измъкна някаква интересна информация от него.

— За какво по-точно?

— Информация… от кухнята на НАТО — уклончиво отвърна Питър.

— Пак започна да увърташ — намръщи се Ранди.

— Съжалявам, стар навик — усмихнато сви рамене британецът. — Ето за какво става въпрос — установих, че някой е телефонирал на Елисондо Ибаргенгойтия от щабквартирата на НАТО.

— Искаш да кажеш, че „Черният пламък“ или „Щитът с полумесеца“ имат човек в НАТО?!

— Това е едната възможност.

— Или някой в НАТО се опитва да установи контакт с терористите, за да се добере до молекулярния компютър? — предположи Джон.

— Това е другата… Сержант Матиас е бивша „зелена барета“, а понастоящем — иконом на генерал Хенц. Надявах се да е надушил нещо по стар навик, но за съжаление той не можа по никакъв начин да ми помогне. Нищо, бях длъжен да опитам. Освен това разполагах с някаква следа — седалището на „Черен пламък“ в Толедо. Това все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Джон, без да те тревожа, мисля, че „Черен пламък“ бяха дотук — подхвърли Ранди.

— Уви, повече от сигурно е, че няма да им се размине — кимна Питър. — Мавритания не обича да го баламосват. Нищо чудно вече да са си платили за дяволъка…

— Да, Мавритания определено е съжалил за избора си. „Черен пламък“ се опитаха да го преметнат, объркаха плановете му и му докараха сериозни неприятности. Би трябвало да иска да се отърве от тях час по-скоро, и то по единствения сигурен начин. — Като каза това, Джон изведнъж се сети, че от сутринта не се беше обаждал в болницата да пита за Марти.

— На кого звъниш? — попита Ранди, като го видя да набира номера на клетъчния си телефон.

— Искам да проверя как е Марти. Току-виж е дошъл в съзнание…

Но за съжаление приятелят му не се възстановяваше толкова бързо, колкото му се искаше. От болницата му отговориха, че състоянието на доктор Целербах е стабилно, но все още не е излязъл от комата.

Генерал-лейтенант Арнолд Мур седеше на задната седалка на служебния автомобил на Кралската военновъздушна база доста обезпокоен. Приключилата на борда на „Шарл дьо Гол“ среща го беше навела на мрачни размисли. Не можеше да не си зададе въпроса — какво, по дяволите, ставаше? Каква беше истинската цел на това събиране, организирано от неговия дългогодишен съюзник и стар приятел Роланд ла Порт и проведено при най-строга секретност? Вперил невиждащ поглед пред себе си, генералът сякаш не забелязваше ярките светлини на самолетите, излитащи или кацащи на летището на бившата британска колония. Повдигнатите на срещата въпроси бяха обсебили цялото му съзнание.

Французите от край време бяха известни с носталгията си по миналото величие на страната, но в същото време притежаваха практична жилка, която не им позволяваше да хранят излишни илюзии и да се вземат прекалено на сериозно. Ла Порт, като заместник-главнокомандващ на НАТО, винаги беше държал извънредно много на Силите за бързо реагиране, но това беше напълно разбираемо — страните членки на НАТО бяха принудени да съгласуват всяка своя стъпка с американците, а европейският корпус им осигуряваше известна независимост и самоуважението им.

Но ето че сега Ла Порт беше преминал към отявлен антиамериканизъм. Поне с такова впечатление остана Мур след днешната среща. Или грешеше? Дали онова, което му се струваше открита враждебност спрямо американците, не беше всъщност израз на здрав разум и желание да се облекчи военната машина? Надяваше се да е по-скоро второто. Защото кому беше потребно създаването на още една антагонистична свръхсила в един и без това настръхнал, раздиран от противоречия свят? Мур дълбоко се съмняваше, че това би допринесло за международната стабилност.