Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Докато Питър отключваше външната врата, Джон и Ранди държаха под око улицата.

Апартаментът, в който влязоха, явно беше видял и по-добри времена, но това все пак беше тайна квартира, а не хотел с пет звезди. Джон и Ранди бяха благодарни, че най-после ще си отдъхнат, ще се измият и преоблекат.

След малко, вече поосвежени, се събраха в уютния хол край камината.

— Май е време да докладвам на моите хора — каза Джон и извади клетъчния си телефон. Набра номера на Фред Клайн и изчака, докато сложните електронни кодове бъдат разчетени и проверени.

Когато най-после чу гласа на шефа си, той звучеше доста напрегнато:

— Изключи. Незабавно.

Връзката прекъсна и Джон промърмори озадачено:

— Пак е станало нещо… Дявол да го вземе.

Ранди реши на свой ред да се опита да се свърже с шефовете си. Телефонът в далечна Вирджиния звъня дълго време, без никой да вдигне. Тя се намръщи, но най-после чу:

— Ръсел?

— Същата.

— Веднага изключи!

Връзката прекъсна.

Ранди и Джон се спогледаха.

— Ама че работа…

— Имам чувството, че някой е проникнал в свръхсекретните електронни комуникационни сателити — свъси вежди Питър. — Което означава, че и разузнаването в Лондон, МИ-5 и МИ-6, е в цайтнот. Няма смисъл дори да пробвам…

Ранди прехапа устни.

— Добре поне, че не изтече никаква информация…

— Дано да е така — замислено поклати глава Питър.

Джон веднага разбра какво имаше предвид той.

— Ранди, опасявам се, че е твърде вероятно да са проследили откъде се обаждаме. Ако имаш на разположение ДНК компютъра, това не е никак сложно.

— Но, Джон, смяташ ли, че хората на Мавритания са имали време…

— Да, при положение, че другата им база е била някъде наблизо. Според мен са използвали фермата само за да се разплатят с Елисондо. Компютърът дори не беше там, а Мавритания не би рискувал да се отдалечи от него задълго. Да се надяваме, че вас не са успели да засекат, но ако и аз тръгна да набирам, веднага ще ни сгащят… Лондон е прекалено близо до Мадрид. Просто трябва да приемем факта, че известно време няма да можем да разчитаме на електронните връзки.

— Връщаме се в каменната ера — въздъхна Ранди. — До такава степен сме свикнали със съвременните начини за предаване на информация, че ни се струва направо немислимо да използваме куриери или самите ние да хвърчим насам-натам, само за да докладваме за свършеното и да получим нови указания…

— Действително, дълга и широка… — кимна Питър. — И все пак трябва да намерим начин да се свържем с началството и да ги уведомим за развоя на събитията.

— Така е — потвърди Джон. — Но междувременно трябва да продължим да действаме. Мисля, че за момента трябва да съсредоточим усилията си върху Мавритания — да установим къде са базите му, къде основно е била съсредоточена дейността му, да се опитаме да научим повече за навиците и привичките му, за малките му слабости… — И тримата знаеха колко са важни тези детайли за разузнаването и как един дребен на пръв поглед факт можеше да ги насочи към вярната следа. — Освен това иска ми се да се поразровим и за капитан Дариус Бонард, който е доста странна птица. Като адютант на генерал Ла Порт се ползва с твърде големи привилегии и има достъп до свръхсекретна информация. Така също и спокойно би могъл да се обади по телефона от щаба на НАТО.

— Би могъл — съгласи се Питър. Лицето му беше угрижено. — А междувременно ще се наложи да ползваме старовремски методи на комуникация, няма как. — Той помълча. — Лондон поне е по-близо от Вашингтон. Бих могъл да се изстрелям дотам — да докладвам на момчетата и да видя какво ново…

— Мисля си за посолството ни в Мадрид — каза Ранди като на себе си. — Но не — ДНК компютърът сигурно има достъп и до техните кодове…

— Определено. Всичко е свързано в мрежа. И дума не може да става да ползваме електроника.

Джон крачеше напред-назад умислен.

— Може би все пак има начин да се свържем — каза най-после.

Питър го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Няма ли тук, в квартирата, най-обикновен телефон?

— Горе, в офиса… Ако изобщо работи.

— Какво си си наумил, Джон? — на свой ред го изгледа и Ранди.

Но Джон вече тичаше нагоре по стълбите.

— Става въпрос за най-обикновена, фиброоптична кабелна връзка — обясни Питър.

— Разбирам… Дори ако хората на Мавритания тръгнат да подслушват телефонните разговори, ще им трябват часове, за да изслушат всички обаждания и да отсеят съмнителните. Теоретически е възможно, но на практика едва ли биха имали особен успех. Един техник веднъж ми беше казал, че през фиброоптичната жичка за секунда минава толкова информация, че да я чуеш наведнъж е като да насочат маркуч в лицето.