Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Излиза, че си бил там, за да пазиш Марти, не да го убиваш…

— Именно — стрелна го Питър с ястребовия си поглед. — Казаха ми, че при Марти бил дошъл посетител, „близък на семейството“. Ха! Как, мислиш, ми прозвуча това? Единственото „семейство“ на Марти е онова куче, което прибра от улицата… реших, че има нещо мътно, и побързах да видя за какво става въпрос… Нататък знаеш. За малко цялата ми дегизировка да отиде по дяволите.

— Значи МИ-6 също се интересува от Марти? — обади се Ранди от задната седалка.

— Определено. Всички са се изправили на нокти заради ДНК компютъра.

— И те потърсиха?

— Ами да… От една страна, неведнъж съм имал вземане-даване с французите, които са доста специални… От друга, официално съм „извън играта“. Което ще рече, че ако работите тръгнат на зле, по-трудно ще се докаже кой е замесен и интересите на Короната няма да пострадат. МИ-6 ще излязат сухи от водата, а ако някой загази, това ще съм аз. Чиста работа. Но да си в пенсия, си има и своите добри страни — той смигна на Джон. — Ако не ми се играе, никой не ме закача — оставят ме да си кротувам в ъгълчето, щат не щат.

Ранди поклати глава усмихнато — Питър никога не се вземаше прекалено на сериозно и чувството му за хумор можеше да разведри и най-напрегнатата ситуация.

— Но тогава защо беше целият този театър в болницата? — навъсено попита Смит. — Не можа ли просто да ме предупредиш, че си ти? Вместо това трябваше да прескачам колички за бельо…

— Защо? Това си струваше да се види — ухили се Питър. Той помълча и добави сериозно: — Знаеш как е. Човек никога не може да бъде сигурен. Знам ли кой и с каква цел те е изпратил? „Даунинг стрийт“ и Овалният кабинет не винаги гледат в една посока, така че… предпазливостта преди всичко.

— Но после те видях да влизаш в пансиона на генерал Хенц — продължи Джон, подозрителен на свой ред. — Май все пак интересите ни се застъпват доста тясно?

— Видял си ме?! — възкликна Питър. — Това не ми харесва. — Значи може и някой друг да ме е забелязал.

— Всъщност тогава изобщо не предполагах, че си ти, ако това те успокоява.

На лицето на Питър се изписа облекчение.

— Е, нали това беше целта?

— Особено когато посещаваш тайно американски генерал.

— Главнокомандващ силите на НАТО — уточни Питър.

— И каква работа имаш с него? — поинтересува се Джон.

— Съжалявам, братле. Информацията е поверителна. — Питър звучеше категорично и даде да се разбере, че не възнамерява да кажа нищо повече.

За онези, които бяха свикнали с вечните задръствания по улиците на Мадрид, магистралата си беше направо безлюден път. От време на време покрай тях прелиташе по някой и друг автомобил, но Питър нямаше намерение да се състезава с никого. Когато наближиха китното, потънало в зеленина градче Аранхес, бивша лятна резиденция на испанските кралски семейства, се отклониха от шосе №400 на север към Мадрид. До там оставаха не повече от петдесет километра. Луната изгря и разля сребърно сияние над ягодовите поля, доматените насаждения и нивите със захарно цвекло.

Ранди се наведе към Джон, облегнала лакти на предната седалка.

— Хайде, Джон, изплюй камъчето. За кого, по дяволите, работиш? Не ме карай да си мисля, че скъпите ми шефове прилагат отново старата си изпитана тактика лявата ръка да не знае какво прави дясната.

— Дойдох тук по свое собствено желание, Ранди. Никой не ме изпраща — кротко повтори Джон, без да храни особено големи надежди, че младата жена ще се хване на тази въдица. Едно от най-забележителните й качества беше нейната необикновена проницателност, както и способността й никога да не пуска нишката, преди да е разплела нещата докрай. В това отношение притежаваше неотстъпчивостта на булдог.

— Мисли каквото щеш — добави Смит, като видя изражението й. — Питър ми вярва, нали, стари друже?

Питър се подсмихна.

— Честно казано, и на мен ми се струва, че има нещо мътно… Ранди е права. Плюс това, ако моите хора действаха зад гърба ми, направо щях да побеснея. Така че напълно я разбирам.

Смит въздъхна. Явно беше дошъл моментът да прибегне до резервния вариант.

— Добре де, добре — разпери ръце той. — Виждам, че от вас нищо не може да се скрие. Действително работя за военното разузнаване. Изпратен съм, за да събера сведения за молекулярния компютър на Шамборд. Искаме да разберем дали наистина не е бил създаден действащ прототип и дали целта на експлозията не е била точно тази — някой да измъкне компютъра и записките, като прикрие това зад бомбен атентат.