Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Със загасени фарове и изключен двигател… Интересно.

Двамата се разбраха без много приказки и Джон изтича зад едно маслиново дърво непосредствено до пътя, отделно от останалите.

Оттук можа постепенно да различи по-ясно очертанията на автомобила — черен, старовремски, като от филмите за Втората световна война. Вътре нямаше други пътници освен шофьора и Смит направи знак на Ранди — „Щитът с полумесеца“ не би изпратил един-единствен човек да се заеме с тях. Ранди кимна — очевидно и тя смяташе така.

Елегантният стар автомобил продължи да се плъзга надолу по пътя и вече се беше приближил на двайсетина метра. Ранди и Джон се спогледаха и Ранди посочи първо себе си, после Джон, после автомобила. Жестът беше достатъчно красноречив — и двамата се бяха уморили от тичане… Джон се ухили в знак на съгласие.

Застанаха от двете страни на пътя и когато автомобилът се изравни с тях, като по даден знак скочиха на издадените му стъпала. Джон се задържа за вратата, а със свободната си ръка измъкна револвера и го насочи към широкополата шапка на шофьора.

Странното беше, че мъжът дори не трепна. Изобщо не го удостои с внимание. В този момент Джон забеляза бялата яка и черните свещенически одежди. Англикански пастор, по дяволите.

Ранди му правеше знаци от другата страна — не беше добра идея да отмъкнат колата на свещеник. Да, безспорно, така си беше.

— Какво, чеда мои, съвестта ви ли заговори? — прогърмя глас с британски акцент. — Знам, че щяхте да се доберете до Толедо рано или късно, но пък щеше да ви отнеме доста време, а както вие, американците, обичате да казвате, „времето е пари“.

Този глас не можеше да се сбърка с никой друг.

— Питър! — извика Джон. — Какво става — всички ли са се включили в издирването на ДНК компютъра?!

— Очевидно, приятелю, и това не е никак чудно, като се има предвид цялата суматоха… А това все още е само върхът на айсберга. Хайде, настанявайте се…

Джон и Ранди се разположиха на задната седалка.

— Как се озова тук, Питър?

— По стария изпитан начин — душейки като хрътка. Също както и вие, предполагам. Бях горе на хълма и видях малката фиеста, която заформихте във фермата. Доста пушилка се вдигна…

— Видял си всичко?! — избухна Ранди. — И не дойде да ни помогнеш?!

— Отлично се справихте и без мен — подсмихна се Питър. — Затова пък няма смисъл да се връщате във фермата — спестих ви усилията. Видях каквото трябваше.

— Бил си във фермата?

— Хвърлих едно око. Изнесли са се и не са оставили нищо след себе си освен неизядената вечеря. Нито дори една-единствена хартийка, ако не броим пепелта от изгорели книжа в камината. Натоварили са всичко в хеликоптерите и са офейкали. Не ни остава друго, освен да продължим гоненицата.

Елисондо Ибаргенгойтия облиза с език пресъхналите си устни.

— Мислехме, че вече сте заминали, мосю Мавритания… Имате и друга поръчка за нас, казвате… — Той гледаше върховете на обувките си и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Да, Елисондо, обстоятелствата ме задържаха в Толедо. Останалите заминаха, скоро и аз ще ги последвам. Мисля, че имам предложение, което ще ви заинтересува. Повиках ви, за да го обсъдим. — Мавритания се усмихна, като наблюдаваше внимателно Елисондо.

Срещата на тримата баски — Елисондо, Сумая и Итурби, с Мавритания беше в катедралата на Толедо в параклиса на Бялата мадона, прочут с орнаментните си, с колоните в стил рококо и изящните статуетки.

— За какво става въпрос? — пооживи се Елисондо.

— Ще стигнем и до това, Елисондо, имай малко търпение — Мавритания се облегна на бастунчето си. — Всичко по реда си. Първо ще ми разкажете как точно убихте американския полковник… Смит. Казахте, че тялото му е в реката, нали така? Можем ли да сме сигурни, че е мъртъв?

Елисондо разпери ръце.

— Застрелях го и той падна в реката… Итурби се опита да извади тялото, но течението го повлече… Разбира се, по-добре би било да сме заровили трупа, но така се случи… Течението е силно и трупът може да стигне чак до Лисабон… Изобщо няма шанс някой да познае тялото, бъдете спокоен.

Мавритания замислено поклати глава, като че обмисляше евентуалните проблеми, които биха могли да възникнат, ако трупът бъде открит.

— Има нещо, което ме смущава, Елисондо… Ще ти кажа какво. Абу Ауда — той посочи чернокожия великан, облегнал гръб на стената — ме уверява, че единият от нападателите във фермата е бил… самият полковник Смит. Много неприятно, нали? Явно не е бил съвсем… мъртъв.