Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Над тревожните възгласи на терористите се извисяваше гневният глас на водача им, който очевидно ги призоваваше да не отстъпват. Изправен в цял ръст, фуланът яростно размахваше ръце, а бялата му бедуинска роба се виждаше отдалече.

В този миг Смит чу зад гърба си нечии бързи стъпки и рязко се извърна.

— Като никога се радвам да те видя — задъхано прошепна Ранди. — Хайде — да изчезваме оттук!

— Хайде — то се е видяло… Колкото пъти те срещна, все препускаш нанякъде!

Тя му хвърли поглед изпод вежди и затича ниско приведена.

Смит я последва.

— Какво си направила с лицето си? — зададе й въпроса, който го човъркаше, въпреки че моментът не беше много подходящ.

Ранди не го удостои с отговор. Трябваше да се доберат до шосето преди терористите да са се съвзели от моментната суматоха. Това беше единственият им шанс да се измъкнат.

И двамата тичаха колкото сили имат — провираха се под клони, прескачаха дънери, заобикаляха храсти, стряскаха нощните животинки… Най-после стигнаха до черния път, който водеше към фермата, и се притаиха между дърветата.

— Забелязваш ли нещо подозрително? — попита Ранди.

— В смисъл — двукрако? Не. А ти?

— Все същият умник… — процеди Ранди.

Смит я гледаше и по лицето му играеше така добре познатата й усмивка. Винаги беше харесвала това лице — високите мъжествени скули, волевата брадичка…

Ядоса се на себе си. Сега не беше моментът да се размеква. Най-малкото разсейване, най-малкото невнимание можеше да ги погуби.

— Трябва да стигнем до Толедо преди тях — каза Джон. — Предлагам да побързаме. А по пътя ще ми разкажеш какво си сторила с лицето си. Само не ми казвай, че си се подложила на пластична операция — няма да го преживея.

Отново затичаха, вече рамо до рамо, надолу по пътя.

— Дай си ръката — изведнъж каза Ранди.

— Хмм… Дали да рискувам?

Тя бръкна в устата си, порови под горната си устна — отляво и отдясно, и извади подплънките, които правеха лицето й неузнаваемо.

— Ето, виж.

Смит бързо дръпна ръката си.

— А, не. Мерси!

Ранди се засмя и мушна подплънките в единия от джобовете си.

— Ще си оставя перуката. С русата коса ще съм като светофар. Стига ни фосфоресциращата ти хавайска риза. Добре поне, че е тъмносиня.

Наистина беше добра, не можеше да се отрече. Знаеше как с минимум грим да постига максимален ефект. С подплънките под горната устна фините хармонични черти на лицето й ставаха просто неузнаваеми — очите й изглеждаха по-сближени, брадичката — прекалено малка… Сега обаче си беше пак каквато я помнеше — неустоимо привлекателна млада жена. Или поне би могла да бъде, ако не беше бодлива като таралеж.

Докато си мислеше за това, Смит не преставаше да се оглежда за терористите. Очакваше всеки миг да чуят зад гърба си бръмченето на камион и от него да наскачат въоръжени мъже или да затрака картечница. Сякаш в отговор на мислите му откъм фермата долетя шум на двигатели и пърпорене на витла.

— Чуваш ли? — прошепна.

— Да не съм глуха?!

Секунди по-късно трите хеликоптера се издигнаха в нощта, закръжиха над фермата като гигантски птици и се насочиха на юг. По небето плавно се носеха тъмни облаци с раздърпани краища. Луната надникна иззад тях и отново се скри.

— Ометоха се! — възкликна Ранди. — Дявол да го вземе!

Смит учудено я погледна.

— Предвид обстоятелствата, очаквах да кажеш „Слава Богу“…

— „Предвид обстоятелствата“ ли? — тросна се тя. — От две седмици следя Мавритания и ето че сега отново ми се изплъзва под носа, а още не знам нищо конкретно за него и за хората му… Голям късмет извадих, няма що…

— Можеше и да е по-зле… — кротко каза Смит. — А колкото до това, кой е Мавритания… той ръководи ислямска терористична организация, наречена „Щитът с полумесеца“, която е отговорна за експлозията в института „Пастьор“, макар и непряко…

— Тоест?

— Атентатът е поръчан от тях, но е дело на баската терористична групировка „Черен пламък“.

— За пръв път ги чувам…

— Нищо чудно. Били са преустановили дейността си в продължение поне на десет години. Приели са поръчката на Мавритания, защото са имали нужда от пари, за да се върнат отново в играта. Твоите хора могат да уведомят ислямските власти… „Черен пламък“ са замесени и в отвличането на Емил Шамборд и дъщеря му. Тази нощ и двамата бяха във фермата. ДНК компютърът също е в ръцете на Мавритания.

Ранди изведнъж се спря като закована.

— Искаш да кажеш, че Шамборд е жив? Сигурен ли си?