Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Кой е ранен? — задъхано попита Джон, докато тичаха нагоре по стълбата. — Ранди, ти ли?

Излязоха на широк плосък покрив и спряха, за да си поемат дъх.

— Май и тримата сме пострадали — поклати глава Ранди. — Особено ти.

Левият ръкав на ризата на Джон беше разпран, а по ръката и рамото му имаше кървави бразди. Лявата му буза също беше окървавена — беше се нарязал на счупения прозорец, когато се хвърли в стаята с главата напред. Ранди и Питър също бяха целите в охлузвания и драскотини.

Джон откъсна разпрания си ръкав и Ранди превърза ръката му, докато Питър държеше под око ъгъла, където двете улици се пресичаха.

Ранди хвърли поглед на дългия широк покрив.

— Бихме могли известно време да отбиваме атаката от тук, но не виждам смисъл… В крайна сметка ще стане по-лошо, особено като дойдат още полицаи…

— Откъдето и да го погледнеш, положението не е никак розово — промърмори Питър. — Значително ни превъзхождат числено и няма да им е трудно да ни отрежат всички пътища за отстъпление.

Ранди се ослуша, наклонила глава на една страна.

— Мисля, че приближават. Трябва бързо да решим нещо…

Отвориха вратата, която извеждаше на покрива, и се озоваха лице в лице с трима маскирани терористи, които бързаха нагоре по стълбите. Предвождаше ги здравеняк с толкова буйна черна брада, че стърчеше изпод балаклавата му.

Без да се колебае, Ранди изстреля в него няколко куршума. Той полетя назад и едва не събори другите двама. Единият, в черни джинси и тениска, се окопити бързо, прекрачи падналото тяло и успя да даде няколко изстрела, преди Ранди да простреля и него. Третият си плю на петите.

— Бързо! — извика Питър. — Към следващия покрив!

Двата покрива бяха на известно разстояние, но тримата прескочиха от другата страна и отново удариха на бяг. Зад гърба им долетяха изстрели — третият терорист се беше престрашил да се върне и да ги последва и сега се целеше в тях със стария си „Люгер“, но от такова разстояние нямаше почти никакви шансове да улучи, дори да стояха неподвижно.

— О, не! — Ранди изведнъж спря като закована.

През три покрива от тях се бяха появили четирима мъже с автомати в ръце и фигурите им зловещо се очертаваха на фона на нощното небе.

— Шшт! Чувате ли? — прошепна Джон.

Долу, на улица „Домингин“ бяха спрели няколко камионетки и се разнесе тропот на войнишки ботуши. Офицери подвикваха команди на испански. Отрядът за борба с тероризма беше пристигнал. Секунди по-късно в нощта се разнесе протяжният като въздишка на вятър сигнал и сякаш увисна във въздуха. Четирите силуета на покрива изведнъж се стопиха в мрака.

Питър се озърна. Терористът с люгера също беше изчезнал.

— Ометоха се — каза той с въздишка на облекчение. — Сега остава да се измъкнем на специалните части, което също няма да е никак лесно.

— Предлагам да се разделим — каза Джон. — Не би било зле и да се преоблечем…

— Черният чорапогащник на дамата е пострадал сериозно — подхвърли Питър.

— Дамата е в състояние да се погрижи сама за себе си — хладно отвърна Ранди. — Но все пак благодаря за загрижеността. Нека се уговорим кой накъде е. Аз се връщам в Париж.

— И аз съм натам — каза Питър.

— А ти, Джон? — погледна го Ранди и в очите й проблесна старата насмешка. — Не е ли време да докладваш на шефовете от военното разузнаване?

Джон въздъхна. Стори му се, че чува гласа на Фред Клайн: „Нали не си им казал нищо…“

— Аз… имам малко работа в централата на НАТО в Брюксел.

— Значи, сборен пункт — Брюксел. Можете да оставяте съобщения при собственика на кафе „Егмонт“ в старата част на града. Сигурен е — каза Ранди.

Пожелаха си късмет и Ранди затича към вратата, която отвеждаше на стълбите. След малко тъничката фигура в черно се скри от погледа им и Питър се насочи към пожарната стълба отстрани на сградата.

Останал сам на покрива, Джон погледна надолу. Антитерористите, с бронирани жилетки и въоръжени до зъби, започваха оглед на района. Нямаше суетене, нямаше излишна пукотевица — действаха хладнокръвно, решително и методично, както подобава на истински професионалисти. Усетили заплахата, хората на Мавритания като че ли бяха потънали вдън земя.

Джон притича през покривите до най-отдалечената сграда, до която можа да се добере, и пое надолу по стълбите. На всеки етаж спираше и се ослушваше. Най-после на третия етаж чу каквото му трябваше. Телевизорът беше включен, но някой намали звука, отвори прозореца и извика надолу към улицата: