Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

По време на онова й гостуване Марти беше въодушевен от факта, че е открил разпространителя на много коварен компютърен вирус, причинил щети за около шест милиона долара.

— Тези вируси са самовъзпроизвеждащи се — беше й обяснил той. — Наричаме ги „червеи“. Предават се от само себе си по имейла на десетки милиони потребители и блокират системите им. Но приятелчето, което е пуснало вируса, е оставило дигитален отпечатък и аз го открих — трийсет и две цифров ГУЛК (глобално уникален личен код), по който успях да идентифицирам компютъра му. — Марти потри доволно ръце. — Разбираш ли, ГУЛК понякога е заложен в компютърния код на файловете, запазени в програмите на „Майкрософт Офис“. Трудно е да се добереш до него, но нашият човек е трябвало да действа по-предпазливо и да се увери, че кодът му е изтрит. А ето че сега успях да засека кода му и да го проследя до всички файлове в Интернет, докато най-после попаднах на един, който съдържаше името му. Представяш ли си?! Беше имейл до приятелката му. Ето как човек може сам да се прецака… ФБР издири адреса му в Кливланд и вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват.

Ранди прехапа устни, като си спомни лъчезарната усмивка на лицето на Марти, и отново го целуна — сега по другата буза. После погали лицето му много нежно, като че ли се опитваше да го събуди.

— Марти, оздравявай по-бързо… Липсваш ми. С никой друг кафето и домашните бисквити не ми се услаждат толкова. — Тя преглътна сълзите си и се изправи. — Питър, нали ще го пазиш?

— Обещавам.

— Отивам да говоря с шефа си — току-виж, науча нещо ново за Мавритания и „Щита с полумесеца“. След това продължавам към Брюксел. Ако видиш Джон, напомни му, че може да ми оставя съобщения в кафе „Егмонт“.

— Както в добрите стари времена… — усмихна се Питър.

Ранди поклати глава.

— Това те забавлява? Питър, ти си същински динозавър…

— Знам — усмивката му стана още по-широка. После изведнъж добави сериозно: — Побързай, Ранди. Готви се нещо и не разполагаме с никакво време.

Вратата тихо се затвори зад гърба на Ранди, а Питър отново седна до леглото на приятеля си и му заговори така, сякаш двамата бяха останали сами на света.

Капитан Дариус Бонард седеше в рибарското кафене на кея, похапваше лангуста и плъзгаше поглед по равния монотонен пейзаж. Форментера, този последен и най-малък от веригата Балеарски острови, не можеше да се похвали с красотата на Майорка и Ибиса, превърнали се в туристически рай и любимо място за почивка на по-заможните британци. Това обаче също имаше своето очарование — за любителите на спокойствието, дивата природа и средиземноморското слънце.

Официално капитан Бонард беше тук, за да поднови запасите на своя генерал от прочутата местна майонеза.

Капитанът дояде порцията си морски дарове, гарнирани с така апетитната майонеза, и отпи от лекото местно бяло вино. В този момент срещу него на масата седна Мавритания. Изглеждаше доста оживен.

Той всъщност беше истинската причина капитанът да се намира тук.

— Тестовете минаха успешно! — съобщи Мавритания на френски. Сините му очи искряха. — Бих искал да видя лицата на самодоволните американци в оня момент… Сигурно още се чудят откъде им е дошло… Всичко върви по план.

— Значи няма никакви проблеми?

— Никакви освен една малка неизправност в ДНК репликатора, за която Шамборд ще се погрижи. Досадно, но нищо сериозно.

Бонард се усмихна и вдигна чашата си.

— В такъв случай — наздраве! Поводът трябва да се полее.

Мавритания смръщи леко вежди.

— Притеснява ме само оня гаф с избухналия във въздуха самолет на генерал Мур… Как можа да ти хрумне тази идея?

— Налагаше се — Бонард спокойно отпи от виното си. — Моят генерал, с неговите болни националистически амбиции, понякога приказва прекалено много и има обичай да раздува нещата. По време на срещата на борда на „Шарл дьо Гол“ успя да разтревожи сър Арнолд Мур не на шега. Само това ни липсваше — един и без това подозрителен британски генерал да алармира правителството си, а то на свой ред — американците, че се готви нещо. Щяха да засилят бдителността си и току-виж попаднехме в полезрението им.

— Не смяташ ли, че точно внезапната смърт на генерала ще ги накара да застанат нащрек?

— Не, приятелю, уверявам те. Такива неща се случват, нали така? Дори да възникнат известни съмнения, те ще са много по-неопределени, отколкото ако сър Арнолд беше успял да налее масло в огъня. Тогава щеше да възникне наистина сериозен проблем. А сега дори във вездесъщото МИ-6 ще има доста да си поблъскат главите. А ние междувременно ще сме си свършили работата.