Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— А мога ли да ви задам един въпрос? Къде е адютантът ви — капитан Бонард?

— Дариус? Изпратих го с поръчка в Южна Франция.

— Разбирам… Къде по-точно?

Ла Порт го изгледа втренчено.

— В нашата военноморска база в Тулон. Ще прескочи и до Менорка. Мога ли да знам на какво се дължи този интерес към адютанта ми?

— Добре ли познавате капитан Бонард, генерале?

Ла Порт вдигна вежди.

— Защо? Да не би да смятате, че… Не, не е възможно да подозирате Дариус. Той не е предател.

— И все пак именно той ви е подал подвеждащата информация…

— Да, но това, за което намеквате, е направо изключено — повиши глас генералът. — Дариус ми е като син. Работя с него от шест години. Досието му е безупречно и има великолепни препоръки. За пръв път бяхме заедно по време на войната в Ирак — той беше командир на взвод в Четвърти драгунски полк и мога да ви уверя, че прояви кураж и доблест, които биха правили чест на всеки боец. Преди това е бил редник в пехотата на Втори чуждестранен легион в бившите ни северноафрикански колонии, но е бил повишен. Учудвам се, че можете да подозирате в измяна човек, направил толкова за Франция.

— Дариус не е чист французин, така ли? — попита Смит, като прелистваше досието.

Очите на генерала гневно светнаха.

— Капитан Бонард е истински французин! Вярно е, че баща му е немец и Дариус е роден в Германия, но майка му е французойка и постъпвайки във френската армия, Дариус приема нейната фамилия. — Генералът помълча и добави натъртено: — Той е прекарал години от живота си във вярна служба на Франция.

— А какво знаете за личния му живот?

— Женен е за прекрасна млада жена, французойка. Обича да чете за френската история и да се рови в миналото — по това много си приличаме.

Действително стените на генералския кабинет бяха покрити с картини и фотоси, изобразяващи славни моменти от френската история и места, скъпи на всеки родолюбив французин, както и с карти на исторически битки. Единствено изключение правеше репродукцията на картината, която Смит си спомняше от предишното си посещение при генерала — старинния замък от червен камък.

— Историята е нещо много повече от сбор от факти — продължи генералът. Гласът му беше развълнуван, а лицето — сурово като на воин в навечерието на битка. — Историята на една страна разкрива душата й — не можеш да опознаеш един народ, без да си опознал историята му. Освен това, ако не познаваме грешките на миналото, рискуваме да ги повторим, нали така?

Смит все повече оставаше с впечатление, че Ла Порт говори прекалено много, сякаш за да заглуши тревожните си мисли, и защитава капитан Бонард прекалено разпалено, все едно се опитва сам себе си да убеди в невинността му.

— Не, не. Това е изключено. Не го вярвам. Дариус не е изменник на родината. Би било… пълен абсурд.

Но на челото му се беше врязала бръчка, а в погледа му беше стаена смътна тревога.

Питър Хауел беше задрямал на тясното походно легло, донесено по негова молба в стаята на Марти, когато изведнъж го стресна някакво бръмчене току до ухото му. Той шляпна бузата си, за да изпревари ужилването на сърдитото насекомо, и окончателно се събуди. Бръмчеше телефонът на нощното шкафче.

Марти също трепна и се размърда неспокойно.

Питър вдигна слушалката.

— Хауел.

— Да не те събудих, Питър?

— Да, колкото и да ти е чудно, бях заспал. И ние, оперативните работници, също сме хора и имаме своите естествени нужди. Но не очаквам някой чиновник, който седи зад бюрото от девет до пет, да ми влезе в положението.

Сър Гарет Саутгейт, шефът на МИ-6, се позасмя, по-скоро изсумтя. Двамата с Питър Хауел неведнъж бяха кръстосвали шпаги. Саутгейт беше посрещнал с облекчение пенсионирането на този обесник, но сега, макар и неохотно, се беше наложило да прибегне до услугите му, тъй като Хауел беше изключителен професионалист, не можеше да се отрече. Затова беше приел тактиката на примирение с чудатостите и доста солените шегички на стария си познайник.

— Как е доктор Целербах? — осведоми се сухо.

— Все така. Какъв ти е проблемът?

— Имам информация за теб — процеди Саутгейт. — И бих искал да чуя височайшето ти мнение.

Марти въздъхна и отново се размърда. Питър го погледна с надежда. Имаше чувството, че всеки миг ще се събуди.

— Целият съм в слух. За какво става въпрос? — каза Питър, доволен, че за пореден път беше успял да извади шефа си от търпение.

— Информацията е свръхсекретна — предупреди Саутгейт. — Разговорът ни минава през закодиращо устройство, а шифърът е чисто нов, за да сме сигурни, че никой не ни подслушва. Няма да го използвам повторно, докато не овладеем ситуацията с ДНК компютъра. Не бива да рискуваме. Схващаш ли мисълта ми, Питър?