Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Напълно. И май ще е най-добре да си запазиш тайната за себе си.

— Моля?

— Чу ме. Правилата не са се променили. Аз вземам решение какво и с кого мога да споделя. Крайната цел е успешното изпълнение на задачата; онова, което ще предприема, е по моя преценка.

— Не смяташ ли, че си малко нагъл? — повиши глас сър Гарет.

— Такъв съм си. Но държа нещата да са ясни. Сега или казвай каквото имаш да казваш, или върви по дяволите.

Питър се ухили, като си представи физиономията на Саутгейт. Ако зависеше само от него, би го уволнил на минутата. Но задачата на Питър беше възложена от по-висшестоящи от шефа на МИ-6 и колкото и да си придаваше важност, той нямаше решаващата дума.

— Генерал Арнолд Мур и пилотът му са обявени за безследно изчезнали по време на полет от Гибралтар към Лондон и най-вероятно са мъртви — каза Саутгейт почти през зъби. — Генералът е щял да докладва на министъра нещо от изключителна важност. Споменал е само, че се отнася до неотдавнашните електронни сривове в американските компютърни системи. Сега разбираш ли защо смятам, че по въпроса е необходима пълна секретност?

Желанието на Питър да се шегува се изпари мигновено.

— Генерал Мур споменал ли е откъде разполага с такава информация? — попита той без особена надежда.

— Не — Саутгейт също беше изоставил враждебния тон. — Знаем само, че генералът е трябвало да замине за фамилното имение в Кент, а вместо това се е отправил към Гибралтар с хеликоптер, придружен единствено от пилота си. Шест часа по-късно двамата са летели обратно към Лондон, където така и не пристигат…

Питър помълча, асимилирайки тази информация. Най-после каза:

— Трябва да остана тук, докато доктор Целербах се събуди. Междувременно се опитайте да разберете къде е ходил Мур и защо. Аз самият ще тръгна на юг, за да се поразровя веднага щом поговоря с доктор Целербах.

— За момент… — гласът на Саутгейт заглъхна изведнъж. След малко в слушалката се чу: — Извинявай, Питър, но току-що получих информация, че в морето край Лисабон са открили останки от „торнадото“ на Мур. По всяка вероятност на самолета е станала експлозия и сър Арнолд и пилотът му са мъртви.

— Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е обикновена злополука — въздъхна Питър. — Вижте до какво ще можете да се доберете и ме дръжте в течение.

— Добре — обеща Саутгейт. Двамата бяха сключили негласно примирие. — И… Питър, ти си знаеш работата, но все пак гледай това да не става достояние на много хора, нали?

Питър затвори телефона и остави последната реплика без отговор. Този Саутгейт… Надуто копеле. Властта направо размътва мозъка на някои хора. Слава Богу, че него никога не го беше блазнило катеренето нагоре по стълбицата…

Чу зад гърба си дрезгав, някак несигурен глас:

— Божичко… Питър… Питър Хауел? Ти ли си това?

Питър се извърна като попарен и се надвеси над Марти, който примигваше и разтъркваше очи.

— Мъртъв ли съм?… Така изглежда… Това трябва да е Адът… — Той се взираше объркано в Питър. — Защото това със сигурност е Луцифер — не мога да го сбъркам…

— И аз се радвам да те видя, Марти — ухили се Питър. — Здравата ни изплаши, братле, знаеш ли?

Марти продължаваше да се озърта, като мърмореше:

— Не можете да ме заблудите… Не се хващам на тая въдица… Изглежда свястно място, съвсем безобидно, но това е само една илюзия… — Той потръпна. — Виждам пламъците на Ада… Заслепяват ме… Махни се от мен, Сатана! Нямаш власт над Марти Целербах! — Той отметна чаршафите и рязко се надигна.

Питър го хвана за раменете и се опита да го удържи, като викаше:

— Охрана! Имам нужда от помощ! Бързо доведете някого! Лекар или дежурната сестра! Хайде, за Бога…

Полицаят от охраната надникна в стаята и възкликна:

— Ей сега… Веднага се връщам!

Марти отчаяно се мяташе и се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на Питър.

— Коварни Луцифер… мислиш се за всемогъщ, но аз няма да ти се подчиня и да се предам във властта ти! Ще се съпротивлявам… до последен дъх… и… ще се измъкна от недрата на Ада…

— Шшт! — успокояваше го Питър. — Аз не съм Луцифер, а Питър, старият ти приятел!

Но Марти сякаш не го чуваше и продължаваше да бълнува като трескав. Беше изпаднал в маниакалния стадий на синдрома на Аспергер. Сестрата дотича в стаята, последвана от доктор Дюбост. Едва успяха да удържат Марти, за да му инжектират „Мидерал“ — лекарството, което овладяваше пристъпите му.

Той продължи да буйства още известно време, като повтаряше: