Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Така ли?! Как е той?

— Отново спеше и Питър не беше успял да говори с него. Лекарят каза, че било временно влошаване на състоянието. — Сърцето й се сви, като видя как изведнъж помръкна лицето на Джон. Беше виждала това лице сурово като издялано от камък и разкривено от ярост, но сега, разстроен от новините за приятеля си, Джон изглеждаше толкова уязвим, че тя едва се сдържа да не го прегърне.

— Много е лошо, че не можем да използваме клетъчните телефони — мрачно поклати глава той. — Досега Питър щеше да ми се е обадил…

Ранди го погледна предупредително. Сервитьорът се приближаваше към масата им. Ранди си поръча бира, изчака сервитьора да се отдалечи и попита:

— А ти? Успя ли да научиш нещо ново?

— Няколко неща — отвърна Джон и й разказа за срещата си с генерал Ла Порт и подробностите от биографията на Дариус Бонард. — Ла Порт или не знае за първия брак на капитана, сключен в Алжир, или умишлено премълчава за него — завърши той. — А какви са новините при теб?

— Може би има за какво да се заловим — блеснаха очите на Ранди. Тя му разказа всичко, което беше научила от Аарон Айзъкс, като завърши с предполагаемото неразположение на доктор Акбар Сюлейман в нощта на експлозията. — Доколкото знам, подобни симптоми могат да се предизвикат по химичен път.

— При това не е кой знае колко трудно — кимна Джон. — Къде можем да открием този господин?

— Доколкото знам, още е в Париж. Имам адреса му.

— Тогава, какво чакаме?

— Да си допия бирата.

Хладният бриз от време на време издуваше тънките пердета и влиташе в стаите, отделени със сводове, вместо с врати. Средиземноморската вила беше строена така, че да улавя полъха и на най-слабия ветрец.

В една от по-закътаните ниши доктор Емил Шамборд се беше надвесил над сложния конгломерат от тръбички, свързващи клавиатурата, монитора, електронния принтер и стъкления съд с желеобразни пихтиести клъбца. Хората на Мавритания бяха крепили като рохко яйце прототипа на свръхмощния ДНК компютър, докато го пренесат до тук. Деликатното устройство изискваше постоянна температура и липса на каквито и да било вибрации, за да функционира успешно. Шамборд беше доволен, че успя да намери място на завет, защото и най-малкото смущение би повлияло неблагоприятно на онова, което му предстоеше да извърши.

Трябваше да се концентрира максимално — този компютър беше делото на живота му, венецът на усилията му. Забележително творение, което щеше да постави началото на нова ера, каквато повечето хора не можеха дори да си представят. Благодарение на него човечеството щеше да е в състояние да контролира молекулите — с други думи, да застави материята да функционира на качествено ново равнище, да я подчини на нуждите си. Това щеше да доведе до революционни промени в човешкото съзнание, да надхвърли границите на възможното, очертани от класическата физика на Нютон. Защото движението на атомите и електроните не наподобяваше еднопосочно движение на топки за билярд, а центробежното движение на разпръскваща се, разпространяваща се вълна. Така и действието на един атомен компютър би имало ефект в много посоки едновременно, може би дори в различни измерения. Това би взривило устоите на съвременната наука, би обърнало с главата надолу градените с хилядолетия представи.

Съвременният компютър, най-общо казано, представляваше свързани в една посока жички, превключватели и жички, ориентирани в противоположната посока. Подобна конфигурация очертаваше логическите входове, но в прототипа на Шамборд всичко беше поставено на качествено нова основа. Ученият беше успял да принуди ДНК молекулите да функционират като „и“/„или“ логически входове (двоичният език на електронните компютри). В предишните опити за създаване на ДНК компютри препъникамъкът за колегите му се бяха оказали ротаксановите молекули, които се използваха за входове, тъй като реагираха еднократно и бяха подходящи само за четяща памет, не и за свободен достъп, който изискваше непрекъснато превключване.

Шамборд беше успял да преодолее този проблем — беше създал молекула с по-различни свойства, която правеше възможно пълноценното функциониране на ДНК компютъра. Тази молекула беше синтетична — Шамборд я беше нарекъл „франкан“, за да увековечи името на Франция.

Шамборд записваше в тетрадката си някакви математически изчисления, когато на прага застана Терез.

— Защо им помагаш? — очите й го гледаха укорително.