Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Джон потупа джоба на шлифера си и огледа сградите от отсрещната страна на улицата. Започваше да се смрачава и отделни прозорци вече светеха. Мъже и жени, млади и стари, прегърнати или хванати за ръце, минаваха покрай него. Вратата на номер петнайсети зееше широко отворена. Джон изчака да отмине потокът минувачи и се шмугна във входа. Слава Богу, нямаше портиер, който да го пита къде отива. Той измъкна револвера си и се изкачи на третия етаж, където беше апартаментът на доктор Акбар Сюлейман. Пред вратата се спря и се ослуша. В някоя от вътрешните стаи свиреше радио. Разнесе се и шум от течаща вода. Смит натисна дръжката — вратата беше заключена. Ключалката беше стандартна — разполагаше с набор от инструменти, за да се справи с нея. Надяваше се резето да не е пуснато — това би му отворило повече работа.

Измъкна комплекта инструменти от вътрешния си джоб и се залови за работа. Изведнъж осъзна, че водата е спряла да тече. Миг по-късно се разнесе оглушителен залп. Куршумите минаха през вратата на сантиметри от главата му. Във въздуха се разхвърчаха тресчици. Джон се хвърли на пода, опря гръб на отсрещната стена и стисна валтера с две ръце, като се целеше във вратата.

Остра, пареща болка пронизваше хълбока му. Разкопча сакото и вдигна ризата си — един от куршумите го беше одраскал, но раната беше повърхностна. По-късно щеше да се погрижи за нея. А междувременно тъмният шлифер щеше да скрие кръвта.

Той се изправи, все така насочил напред пистолета си, и метна кутията с инструменти към вратата. Незабавно последва втори залп. Този път стана на пух и прах ключалката, а от съседните етажи се разнесоха уплашени писъци.

Джон блъсна вратата с рамо, претърколи се и отново се изправи, стиснал пистолета си. Озова се очи в очи с дребничка, миловидна брюнетка, която седеше по турски на кушетката, насочила към вратата автомат „Калашников“. Двамата се гледаха втренчено. Жената очевидно беше изпаднала в шок, но не изпускаше автомата от ръцете си.

— Оставете оръжието! — нареди Джон на френски. — Веднага!

Жената изведнъж скочи и се хвърли към него, но Джон успя да избие автомата от ръцете й. После я хвана и я повлече пред себе си, докато претърсваше апартамента стая по стая.

— Къде е? — попита най-после, като опря револвера до главата й.

— Кой?

— Приятелят ти, доктор Сюлейман.

— Намери го — дръзко отвърна жената.

Джон извади от джоба си предавателя и тихо каза:

— Бил е тук преди малко, но се е измъкнал. Бъди внимателна.

Съобщението беше прието. Джон нямаше повече работа ту. Завърза жената с чаршаф за един от кухненските столове и изтича навън. Сюлейман се опитваше да се измъкне. Не биваше да го изпуснат.

Тясната уличка откъм гърба на сградата миришеше на урина и прокиснало вино. С пистолет в ръката, Ранди се взираше в тъмните прозорци на третия етаж. До нея Хаким Гата пристъпваше неспокойно от крак на крак и трепереше като лист. Двамата бяха застанали в сянката на една липа и се сливаха с мрака. В небето над главите им примигваха първите бледи звезди.

Ранди смушка Хаким с револвера си.

— Сигурен ли си, че е бил горе?

— Да, нали вече ви казах — жално отвърна момчето и нервно прокара ръка през къдриците си.

— И няма друг изход?

— Няма — почти проплака Хаким.

— Шшт! — гневно го стрелна с поглед Ранди.

Хаким снижи глас, но продължи да нарежда и да се вайка. В това време от горе отекнаха изстрели.

— Залегни!

Хаким почти се свлече на тротоара. Ранди се притаи до него, като напрягаше слух да чуе какво става вътре в сградата. След малко долетя вторият оглушителен залп, последван от трясък на разбита врата.

— Дано да не си ме излъгал, че няма друг изход! — изсъска Ранди.

— Заклевам се… — промълви Хаким, който не смееше да вдигне глава.

Ранди изведнъж наостри слух. По стълбите се чу трополене и от задната врата на сградата изхвърча мъж с пистолет в ръката. Той бързо закрачи надолу по улицата, като се озърташе.

В този момент предавателят на Ранди запращя. Тя придърпа Хаким към себе си, запуши с ръка устата му и изслуша съобщението на Джон: „Бил е тук, но се е измъкнал. Бъди внимателна.“

После тихо каза:

— Виждам го. Побързай.

Мъжът забърза към ъгъла на улицата. Не искаше да тича, за да не привлича излишно вниманието, и държеше ръката с пистолета отпусната покрай тялото. Измъкваше се, но без паника. Ранди набързо се разплати с Хаким и го предупреди да остане на мястото си, докато двамата с мъжа не се отдалечат. Хаким плахо кимна — нямаше намерение да предизвиква съдбата.