Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Разбирам… — Тя погледна часовника си, като хапеше долната си устна. — Добре… Влезте за десетина минути. Тази вечер имам представление, но ще закъснея малко за курса по йога.

Съдейки по живописния, но малко старовремски облик на квартала, Смит не беше очаквал да се озове в апартамент с толкова раздвижено модернистично вътрешно оформление. Две от стените бяха изцяло от стъкло, а перилата на просторния балкон бяха от ковано желязо и образуваха причудливи геометрични фигури.

Елегантните мебели, пръснати наоколо с типичното за французите аристократично изящество, не създаваха впечатление за претрупаност, а за уют и хармония.

— Седнете — посочи тя едно солидно канапе в стила на Втората империя.

Смит се усмихна. Младата жена очевидно го беше преценила с един-единствен поглед. Самата тя се отпусна в един по-въздушен фотьойл в стил Луи Пети.

В първия момент му се беше сторила висока и едра, но сега видя, че е по-скоро дребничка. Самото й присъствие беше мощно, въздействащо и изпълваше цялото помещение. Разбра, че на сцената тя би могла да се превъплъти в каквото пожелае — в девойка или в старица, в снажна царствена особа или в безплътно феерично създание.

— Благодаря. Значи знаехте, че Марти… доктор Целербах работи с баща ви?

— Знаете ли, баща ми си имаше свой живот и въпреки че бяхме много близки, не се виждахме толкова често, колкото бихме искали. Затова пък често разговаряхме по телефона и си спомням, че веднъж ми спомена, че работи с най-големия образ, който е срещал — странен, ексцентричен, вглъбен в себе си и в същото време — мил и чудесен. Доколкото разбрах, страдал от някаква по-лека форма на аутизъм. И бил компютърен гений. Не знаех името му — баща ми го наричаше доктор Зет. Появил се една сутрин направо от летището и му предложил да работят заедно. Когато баща ми разбрал какъв човек има насреща си, си казал, че съдбата му го изпраща. Запознал го в детайли с проекта си, а вашият приятел му оказал неоценима помощ с оригиналните си идеи. — Тя замълча. — Но… боя се, че това е всичко, което знам.

В погледа й, в гласа й Смит долови искрено съчувствие, желание да помогне. Самата тя още не беше превъзмогнала болката от внезапната загуба и въпреки че съзнаваше, че изчезването на баща й може да означава само едно, може би дълбоко в себе си, тайничко се надяваше на някакво чудо. Смит знаеше колко ужасна може да бъде неизвестността, знаеше какво е да живееш, разпънат между надеждата и отчаянието, като че ли в някаква безтегловност.

— Знам, че за вас е още по-тежко — каза той. — Марти поне има шанс.

Тя кимна.

Смит помълча и добави:

— Баща ви… случайно да е споменавал нещо, което да ви навежда на мисълта, че някой може да се е опитал да го убие? Да се е страхувал например, че някой се опитва да открадне работата му?

Тя бавно поклати глава.

— Както ви казах, виждахме се рядко… особено през последните месеци. И двамата бяхме много заети…

— А знаехте ли върху какво работи баща ви?

— Да. Върху ДНК компютъра. Всички знаеха за този проект. Баща ми смяташе, че между хората на науката не бива да има тайни, за да се върви напред. Казваше, че в света на науката няма място за егоизъм.

— Но… доколкото разбирам, през последната година той рязко се е променил. Имате ли представа какво може да се е случило?

— Не — тя го погледна открито.

— Все пак… да са се появили някакви нови приятели? Някоя жена? Завистлив колега? Да ви е казвал, че има нужда от пари?

Тя се усмихна.

— Жена? Едва ли. Разбира се, един баща не винаги споделя тези неща с дъщеря си, но съдя по това, че баща ми едва намираше време за майка ми, когато беше жива, и то при положение, че много я обичаше. Тя го знаеше, затова се примиряваше с единствената си съперница — работата му. Баща ми беше, както вие, американците, казвате… работохолик. Лабораторията беше животът му. Пари… не са му липсвали, но не работеше заради парите. Дори не успяваше да ги харчи. Колкото до приятелите… те не бяха много, но беше в добри взаимоотношения с колегите си и не си спомням някой да е завиждал на успехите му… — Тя сви рамене. — И не мисля, че е било необходимо. Те всички бяха големи умове, истински светила в своята област…

Смит знаеше, че тя е права. Сред истинските учени нещата стояха точно така — дребнавостта им беше чужда. Те не се бояха, че някой може да ги засенчи, защото знаеха собствената си цена. Съревноваваха се, да. И то непрекъснато. Потриваха ръце при чуждите неуспехи, но оценяваха по достойнство добрите идеи и приветстваха всяко постижение.