Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Ако трябва, дори и невъзможното. Между другото, моят заместник, генерал Ла Порт, иска да поговори с вас. Той е французин. Техните военни също са неспокойни. И нищо чудно. Инструкциите на Белия дом са да ги информираме за хода на разследването, но без да навлизаме в излишни подробности. Разбирате какво имам предвид, нали? Ла Порт вече и без това усилено се интересува от връзката ви с доктор Целербах, като проявява характерната за французите мнителност. Държи лично да ви зададе някои въпроси във връзка със случилото се в болницата. Знае, че сте приятел на доктор Целербах, и това е достатъчно, но гледайте да разпръснете подозренията му.

Хенц изпрати Смит до вратата на кабинета си и му подаде ръка.

— Желая ви успех. Разчитам, че ще ме информирате своевременно. Ако имате нужда от нещо, винаги можете да позвъните. Сержант Матиас ще ви изпрати.

Нисичкият, набит сержант, любител на детективските четива, съпроводи Смит надолу по стълбите. Минаха покрай портиерката, която пушеше „Житан“ със загадъчното изражение на сфинкс, но този път Смит успя да забележи деветмилиметровия пистолет, мушнат на кръста й. Нямаше спор, бяха се погрижили да осигурят добра охрана на генерал Хенц.

Тежката порта от ковано желязо хлопна зад гърба на Смит. Той пресече улицата, спря в сянката на едно дърво и се огледа. Нямаше почти никакви пешеходци, затова пък и в двете посоки профучаваха автомобили. Изведнъж сърцето му подскочи. На задната седалка на едно такси, което тъкмо намаляваше ход, забеляза позната физиономия. Това смугло лице, мустаците…

Таксито спря пред пансиона „Сезан“ и притаен в сянката, Смит разпозна и високата, суховата фигура… Това беше „санитарят“ — същият, който се беше опитал да убие Марти! Сърцето му биеше до пръсване. Вратата на пансиона се отвори и сержантът, който току-що беше изпратил Смит, пропусна мустакатия навътре без излишни церемонии.

Пролетният здрач падаше над Сена. Смит плати на шофьора на таксито и закрачи по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си. Топлият, натежал от влага вечерен въздух миришеше на озон.

Смит се спря пред триетажна тухлена сграда. Тук според посочения адрес живееше Терез Шамборд. Сградата беше доста живописна, с орнаменти и островърхи кулички. Това беше типичният за Париж архитектурен стил от петдесетте години. Смрачаваше се и навсякъде по етажите вече светеха прозорци.

Смит огледа улицата с паркирани по френски маниер — с предните гуми върху бордюра — автомобили. Покрай него профуча спортен модел форд със запалени фарове. Уличката беше малка, със сгради в един и същи стил. Дори ултрамодерният осеметажен хотел в единия й край, който рязко се отличаваше по стил и по размери от околните постройки, беше с бежова фасада, очевидно, за да е в тон с останалите сгради.

Смит се отправи към хотела, без да бърза, като се оглеждаше незабелязано. Влезе във фоайето, откъдето можеше да наблюдава цялата улица, осветена вече от уличните лампи, и остана там около половин час, докато се увери, че никой не го следи. Също така никой не влезе или излезе от дома на Терез Шамборд през това време.

За всеки случай обаче се измъкна от хотела през служебния изход и се озова на съседната улица, откъдето забърза към ъгъла, като продължаваше да държи района под око. Не забеляза нищо подозрително и се приближи до входа на къщата, в която живееше Терез, без да отслабва бдителността си.

Видя табелката с името на Терез и се обади по домофона, като обясни кой е и за какво е дошъл.

Дъщерята на Шамборд веднага му отвори. Живееше на третия етаж и Смит взе асансьора.

Терез го посрещна на вратата, облечена в лек вечерен костюм и блуза от кремава коприна. Застанала в рамката на вратата, приличаше на картина от Анди Уорхол и сякаш излъчваше матовобяло сияние, подчертано от абаносовата грива, която се стелеше по раменете й. Единственият, затова пък ярък и драматичен цветен акцент бяха висящите кървавочервени обици. Приличаше на трагедийна актриса — у нея имаше нещо, което те разтърсваше.

Тя беше със сандали на висок ток, преметнала чантата си през рамо, и очевидно се канеше да излиза. Смит се приближи към нея.

Терез говореше английски свободно, без следа от акцент.

— Господин… Смит, нали? Не съм сигурна, че мога да ви помогна… Съжалявам за вашия приятел, който е бил с татко в нощта на трагедията, но не знам какво бих могла да ви кажа…

— Моля ви само да ми отделите няколко минути. Доктор Мартин Целербах ми е много скъп приятел — израснали сме заедно.