Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Тя изключи телефона, озърна се и се измъкна от прикритието си. Джон Смит не се беше появил. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне в кафето, където беше седял, и да се поогледа.

Не откри нищо. Всъщност би се изненадала, ако беше обратното.

Смит смени поне четири вагона в едната или другата посока, докато се върне отново на улицата и повтори същата тактика още два пъти. Това му отне повече от час, но поне беше сигурен, че окончателно е объркал преследвача си, който и да беше той. Вече по-спокоен, макар и все още нащрек, спря едно такси и даде адреса, посочен му от Фред Клайн.

Частният пансион „Сезан“ на улица „Рено“ се оказа триетажна тухлена сграда, обрасла с бръшлян. Къщите в стария аристократичен квартал, далеч от шума и градската суета, гънеха в зеленина и се радваха на уединението, което грижливо охраняваните дворове им осигуряваха.

Портиерката на пансиона, мощна дама със стоманеносив поглед, зорко бдеше за спокойствието на неговите обитатели. Застанала встрани от елегантната порта от ковано желязо, тя изслуша Смит с безизразно лице и му направи знак да я последва. Движенията й бяха напълно лишени от женственост, затова пък Смит не би се учудил, ако някъде под дългата й безформена жилетка се спотайваше револвер.

В коридора на втория етаж седеше мъж с мускули на боксьор, които тъмният костюм не можеше напълно да скрие. Смит забеляза и леката издутина под мишницата му, която, ако се съди по очертанията, можеше да бъде „Колт“ — полуавтоматик, модел 1911. Бодигардът си четеше някакъв детективски роман, но при появата на Смит веднага влезе в ролята си.

Междувременно портиерката се обърна, без да пророни и дума, и заслиза надолу по стълбите.

Бодигардът прегледа документите на Смит и рязко кимна:

— Парола?

— „Локи“.

— Генералът ви очаква, полковник. Третата врата вляво по коридора.

Въпреки цивилното облекло имаше маниери на военен най-вероятно бивш старши сержант, човек на реда и пагона.

Смит почука на посочената врата и чу отвътре басово: „Влез!“

Озова се в слънчева стая с изглед към пищно избуялата градина, която Моне би дал мило и драго да нарисува.

Мъжът в стаята бе застанал с гръб към влезлия Смит и с лице към градината, но доколкото Смит успя да прецени по стегнатата му войнишка фигура, беше с десетина години по-възрастен от бодигарда си и значително по-слаб.

— Е, какво е положението, полковник? — попита генералът, когато Смит затвори вратата зад гърба си. — Тази нова технология, за която се вдига толкова шум, представлява ли някаква сериозна заплаха за нас, или само… плаши гаргите? — За мъж с толкова дребна фигура гласът му беше учудващо мощен — глас на човек, свикнал да крещи команди под картечен огън.

— Точно това съм дошъл да разбера, сър.

— И… с какви впечатления сте?

— Още е рано да се каже, в Париж съм едва от няколко часа, но вече се опитаха да убият приятеля ми, компютърен специалист, който вероятно е бил дясната ръка на Шамборд. Убиецът беше професионалист, въоръжен с автомат.

— Чух за това — кимна генералът.

— Освен това ме следеше някой, който очевидно си разбира от работата. А и този инцидент на остров Диего Гарсия определено ме притеснява…

Генералът рязко се извърна.

— Това ли е всичко? В такъв случай ви чака доста работа. Вие сте учен, знаете какво се очаква от вас — конкретна теория, подкрепена с факти. Искам да знам какво имаме насреща си — опасен противник или нехаен аматьор, който си въобразява, че може да премести планини, докато всъщност грандиозният му план е само един сапунен мехур.

Смит се усмихна.

— Точно защото съм учен, не бих си позволил да теоретизирам, без да разполагам с повече информация, сър.

— Добре казано, полковник — като картечен откос проехтя смехът на генерала.

Карлос Хенц, генерал от американската армия, главнокомандващ европейските сили на НАТО, беше с прошарени коси и стегната жилава фигура на дългогодишен военен. Кафявият костюм, който носеше с небрежна елегантност, му стоеше като излят. Хенц беше от новото поколение генерали — компетентен, наясно с предизвикателствата на двайсет и първия век.

— Е, добре, полковник. Защо не поседнете, докато ви разкажа каквото знам по въпроса? — И той посочи старинното, тапицирано с кадифе диванче от времето на Наполеон Трети, след което се извърна отново към прозореца, като че беше прикован с магнит от гледката.

Смит си помисли, че това е оригинален, макар и твърде необичаен начин за приковаване вниманието на събеседника. Вероятно генералът го използваше по време на военните съвети, за да фокусира вниманието на подчинените си. Смит също би могъл да го изпробва на някоя сбирка — този трик със сигурност би имал ефект и сред учените, пословични със своята разсеяност.