Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

До срещата му с генерал Хенц, уредена от президента, оставаха около два часа. Междувременно трябваше на всяка цена да се отърве от „опашката“ си.

Продължи да се оглежда за такси с прекрасно изиграно нетърпение и най-после, свивайки ядно рамене, тръгна пеша към булевард „Пастьор“. На пресечката сви вдясно и огледа с любопитството на турист искрящата от стъкло и стомана фасада на хотел „Аркада“. Зяпаше по витрините, по едно време съгледа едно кафе и реши да поседне на една от външните маси. Поръча си чаша бира и отпиваше, без да бърза, като плъзгаше „разсеян“ поглед по минувачите. Очакваше не след дълго да се появи някой от „триото“ и не се беше излъгал.

Пръв се зададе високият старец. Въпреки бастуна крачеше доста пъргаво за възрастта си, което само по себе си вече бе подозрително. Освен това Смит си спомняше, че старецът бе проявил интерес към пострадалата от експлозията сграда, което също можеше да не е случайно. Казват, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, нали така? Въпреки че, от друга страна, мъжът беше преминал „активната“ за престъпник възраст.

Смит трепна, когато видя, че старецът сяда край една от масичките на отсрещното кафе. Поръча си кафе и разтвори вестник „Монд“. Прекара доста време зачетен във вестника, без изобщо да вдига глава.

След малко се появи и младата жена, от чиято външност лъхаше неописуема скука. Тя приближи кафето, където седеше Смит, и се огледа за празна маса, като че ли се канеше да поседне, но очевидно се отказа от идеята и продължи пътя си. Погледът й мина през Смит като през стъкло.

Третият възможен „преследвач“ — оня, който се ровеше в количката на вехтошаря, като че ли от това зависеше животът му, така и не се появи.

Смит допи бирата си, като мислено запечатваше в паметта си всички подробности от външността на високия старец и жената — стойката, жестовете, походката, изражението на лицето.

После плати сметката си и тръгна с бързи крачки към станцията на метрото, малко по-надолу по булеварда, на пресечката с улица „Вожирар“. Високият старец с бастуна скоро се появи зад него — Смит моментално го забеляза с периферното си зрение.

Време беше да прибегне до стар, изпитан трик — хлътна в станцията на метрото и видя, че мъжът не го последва. Изчака пристигането на една от мотрисите и се смеси с потока на слезлите пътници, които тръгнаха нагоре по стълбите. Старецът беше отминал входа на метрото и крачеше надолу по улицата. Смит забърза след него, без да го доближава прекалено, но и без да го изпуска от поглед. Най-после старецът спря до вратата на една книжарница с надпис „ОБЕДНА ПОЧИВКА“, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката. С влизането съблече сакото си, остави го на закачалката и облече дебела бежова жилетка. После завъртя табелата на вратата. „ОТВОРЕНО“ гласеше вече надписът.

Смит поклати глава. Нещата бяха ясни. Изпита известно разочарование. Повъртя се отвън, разглеждайки витрината. Старият книжар го забеляза и го покани с жест да влезе, но Смит само се усмихна в отговор, помаха му и отмина.

Е, поне кръгът беше стеснен, но по всяка вероятност преследвачът му също се беше усетил и беше бил отбой. В същия момент космите на тила му настръхнаха отново. Опасността не беше отминала. И Смит хлътна в най-близката станция на метрото. Трябваше да заблуди преследвача си, преди да тръгне към мястото на срещата с генерала.

В един от близките входове, наполовина засенчен от избуял храст, се беше притаила жената с „безличната“ външност. Облеклото й беше тъмно и почти се сливаше с падащия мрак, което беше добре, защото Смит се беше оказал много наблюдателен.

Беше действала крайно предпазливо, но „обектът“ като че ли надуши опасността. Беше много привлекателен мъж — с тези високи скули и с тези сини очи…

Когато го видя да хлътва в най-близката станция на метрото, у нея вече не остана абсолютно никакво съмнение — усетил се беше и сега се опитваше да се изплъзне. Възможно беше обаче да не е сигурен кой точно го следи. Налагаше се да докладва. Извади клетъчния си телефон, набра някакъв номер и бързо прошепна:

— Разбрал е, че има опашка, но не знае, че съм аз. Освен това по всичко личи, че наистина е тук заради пострадалия си приятел. Досегашните му действия го потвърждават напълно.

Тя изслуша човека от отсрещната страна и продължи вече троснато:

— Виж какво, проблемът си е твой. Прати някой друг да го следи, ако смяташ, че си заслужава, аз си имам други грижи… Не, нищо определено, но имам чувството, че нещо се мъти. Мавритания не би се появил току-така… Да, ако изобщо са в него. Да!