Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Изведнъж се промени?

— Коренно. В смисъл, че… някак се отдръпна от всички, затвори се в себе си. Ходеше по коридорите като сянка. Дори когато сядаше с нас в кафето, все едно… не беше там. Как да ти обясня?

— Мисля, че разбирам. Вероятно някъде по това време е спрял и да подава информация за хода на проекта си в компютъра майка.

Кърнс го погледна искрено учуден.

— Така ли? Не знаех за това. Виж ти… това означава, че няма как да разберем до какъв етап е бил стигнал?

— Именно. А ти имаш ли представа с какво точно се е занимавал?

— Естествено. Всеки го знаеше. Работеше върху молекулярния компютър и доколкото знам, беше постигнал голям напредък. Нищо чудно да се окажеше първият, успял да създаде действащ молекулярен компютър. Беше само въпрос на време — най-много десетина години. — Кърнс се намръщи, облегна се назад и продължи: — Точно затова ме учуди защо изведнъж стана толкова потаен. Какво имаше да крие, като това се знаеше? Нали ти казвам — изведнъж започна да избягва нашата компания. От работа — в къщи, и от къщи — в работата. Понякога с дни не излизаше от лабораторията — беше си донесъл даже походно легло. Отдавахме го на това, че е погълнат от работата, но все пак… не беше в негов стил да се усамотява така.

Смит слушаше внимателно, без да проявява излишно любопитство. В края на краищата беше дошъл в Париж заради приятеля си и странностите на Шамборд не му влизаха в работата. Поне всички трябваше да останат с това впечатление. Но словоохотливостта на Майк беше добре дошла.

— На мен не ми се струва чак толкова странно — подхвърли. — Не е първият учен, обсебен от работата си. Дори мисля, че всеки от нас е имал такива моменти на пълно себеотдаване — усещаш, че си близо до целта, и вече не можеш да мислиш за нищо друго, дори сън не те хваща.

— Не знам — продължи Майк като на себе си. — Човек може да си помисли, че се боеше от нещо — от шпионаж, от кражба на интелектуална собственост, кой знае…

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами… случват се такива неща… Пък и Шамборд не беше кой да е — ако успееше, Нобеловата награда му беше в кърпа вързана. Знаеш какво би означавало едно такова откритие в завършен вид… истинска бомба. Шамборд работеше под огромно напрежение — може би всеки при подобни обстоятелства би станал подозрителен, изнервен и потаен.

— И все пак… имаше ли нещо определено, което да те наведе на мисълта, че Шамборд се бои работата му да не бъде открадната?

— Сега, като се замисля, от време на време го посещаваха някакви хора, случвало се е да го взимат и с кола…

— Така ли? — заинтригувано попита Смит, без с нищо да издаде вълнението си.

— Имах усещането, че са военни, въпреки че бяха облечени с цивилни дрехи. Може би си беше в реда на нещата — военните държат да са в течение на всичко, а и интересът им към подобно откритие е оправдан.

Смит кимна.

— А тази кола, с която го взимаха… случайно да си спомняш каква беше?

— Ситроен, нов модел. Голям и черен. Някой път и аз оставах да поработя до късно и тогава съм ги виждал. Шамборд се качваше отзад, а неговото рено си оставаше на паркинга.

— А връщаха ли го обратно?

— Да ти кажа, не съм забелязал…

— Благодаря ти, Майк. — Смит беше попил всяка дума от току-що чутото. — Виждам, че си зает и няма да ти отнемам повече време. Исках само да разбера с какво се е занимавал Марти преди инцидента и най-вече — как се е чувствал в последно време, тъй като страда от синдрома на Аспергер и понякога състоянието му се обостря, въпреки че обикновено няма проблеми. Питам се дали не бих могъл да се срещна със семейството на Шамборд — може би те познават Марти и ще могат да ме осведомят за състоянието му през последните месеци.

— Емил беше вдовец — поклати глава Майк. — Жена му почина преди седем години. Преживя го доста тежко — доколкото си спомням, тогава също се беше заровил в работа и все се усамотяваше… Имат една дъщеря, Терез, която живее отделно. Актриса е и казват, че била доста добра.

— А как бих могъл да намеря адреса й?

Кърнс се обърна към компютъра и бързо натисна няколко клавиша.

— Ето го.

— Благодаря ти, Майк. Ще видя какво мога да направя.

— Няма нищо. Дано приятелят ти се оправи по-скоро. А ти, ако ти остане време, обади се да пием по едно. Кой знае кога пак ще се видим…

— Непременно ще се обадя.

Навън Смит отново се вгледа в сградата, над която се виеха тънички струйки дим, поклати глава и тръгна надолу по алеята. Безпокоеше се за Марти и реши да звънне в болницата. Старшата сестра на интензивното го уведоми, че състоянието на Марти е стабилно, като от време на време се появяват признаци, че е възможно скоро да дойде в съзнание. Това все пак звучеше обнадеждаващо.