Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Загрижеността ти е напълно оправдана, Стивънс — кимна президентът. — Един ДНК компютър в ръцете на неподходящи хора е в състояние да прекъсне подаването на петрол, да блокира въздушния транспорт, да изпразни Федералния резерв, да отприщи шлюзовете на язовира „Хувър“… изобщо… да причини смъртта на стотици хиляди хора и да ни изправи пред бедствена ситуация.

Чък Аурей пребледня.

— Не мислех, че е толкова сериозно…

Президентът мрачно кимна.

— Толкова сериозно е. Без никакво преувеличение. Сега разбирате защо ситуацията не бива да се подценява.

След тези думи в кабинета се възцари гробна тишина.

Най-после, без да сваля поглед от своите трима съветници, президентът продължи:

— Разбира се, както каза Емили, все още не сме напълно сигурни, че подобен компютър е бил създаден. Затова — да не прибързваме с мрачните заключения. Нека първо да видим с каква информация разполагат ЦРУ и Управлението на националната сигурност. Чък, ще те помоля да се свържеш и с англичаните. Емили и Стивънс, вижте какво ново могат да докладват по случая вашите хора. По-късно днес ще се видим отново.

Веднага след като президентът изпрати тримата, една странична врата се отвори и в Овалния кабинет пристъпи Фред Клайн, шефът на Първи секретен, както винаги — с поомачкан костюм и луличка в ръце.

— Мисля, че мина добре — подхвърли той.

— Така е. Можеше и да е по-зле — мрачно отвърна президентът. — Седни, Фред. Разполагаме ли вече с някакви факти по случая или можем да разчитаме само на интуицията си?

— Засега няма нищо черно на бяло — въздъхна Клайн и прокара ръка през оредяващата си коса, — но се надявам, че скоро ще разполагаме с повече факти.

— Джон Смит не е ли открил нещо?

Клайн му разказа за опита за убийство на Мартин Целербах, на който Смит беше успял да попречи.

— Когато се чухме за последно, смяташе да отиде до института и да разговаря със свой бивш колега. След това му предстоеше да се срещне с генерал Хенц.

Президентът сви устни.

— Не оспорвам качествата на Смит, но все пак си мисля, че повече хора биха свършили по-добра работа… Мога да изпратя още някого по твоя преценка.

Клайн поклати глава.

— Не ми се иска излишно да привличаме вниманието. Основното предимство на терористите е, че действат светкавично бързо. Докато ЦРУ и МИ-6 не могат, без да вдигат пара… Онези веднага ще усетят, че нещо се мъти, и само ще ги подплашим. Смит си знае работата, а и нали точно за това е създаден Първи секретен. Тук трябва да се пипа внимателно, като със скалпел. Ако Смит срещне някакви трудности или има нужда от помощ, ще ви уведомя своевременно.

— Надявам се — промърмори президентът. На челото му се беше врязала бръчка. — Дано само не е станало прекалено късно…

Институтът „Пастьор“, един от най-големите научни центрове в световен мащаб, не гонеше печалба на всяка цена, тъй като бюджетът му не зависеше от държавата и можеше да си позволи да финансира сериозни и трудоемки научни изследвания, които поглъщаха много средства. Той разполагаше с повече от двайсет клона на територията на пет континента, но базата му беше тук, в Париж. Смит беше идвал за последен път тук преди пет години, за да присъства на конференция по молекулярна биология — една от приоритетните сфери на изследователска дейност на института. Спомените оживяваха в съзнанието му, докато пътуваше с таксито към улица „Доктор Ру“, кръстена на един от основоположниците на института. Плати на шофьора и се отправи към пропуска на новото крило.

Разположен в източната част на Петнайсети район, институтът „Пастьор“ се простираше от двете страни на оживената улица. От едната страна беше старата сграда, а от другата — доста по-обширното ново крило. Потъналите в зеленина постройки напомняха със сдържаното си благородство изискан колеж, съчетал духа на деветнайсети век с изчистената модернистична архитектура на бъдещето. Онова, което правеше гледката малко по-необичайна и нарушаваше спокойната академична атмосфера, беше присъствието на патрулиращи френски войници — в резултат на неотдавнашния инцидент.

Смит се легитимира на пропуска. На няколко крачки от него стоеше войник с автомат, а зад гърба му, откъм постройките в дъното на алеята, се издигаха струйки дим.

Смит прибра документите си и попита, като посочи към виещия се пушек:

— Там ли беше лабораторията на доктор Шамборд?

— Да — мрачно поклати глава пазачът. — Почти нищо не е останало от нея. Развалини…