Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Изтича до мястото, където лежеше в локва кръв простреляният похитител. Беше паднал по очи. Смит го обърна. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че е мъртъв.

Претърси джобовете му. Намери няколко френски монети, сгъваем нож, който изглеждаше доста зловещо, испански цигари и пакетче книжни кърпички. Нямаше портфейл, нито някакви документи за самоличност. Пистолетът се беше изплъзнал от пръстите му и лежеше на тротоара. Смит го вдигна и го огледа. Беше стар модел „Глок“ — поочукан, но добре поддържан и грижливо смазан. Върху кожената му ръкохватка беше издълбан някакъв символ и Смит се вгледа по-внимателно. Различи разклонено дърво и три огнени езика, които обгръщаха ствола. Тази фигура може да беше просто плод на нечие въображение, но може и да имаше някакъв по-особен смисъл.

Чу вой на приближаващи полицейски сирени. Не биваше да го заварят тук. Пъхна в джоба си пистолета на мъртвия похитител и изчезна зад ъгъла.

Хотел „Жил“ беше на левия бряг, недалеч от булевард „Сен Жермен“ с неговите ярко осветени витрини. Тих и изискан малък хотел, той беше убежището на Смит винаги, когато отсядаше в Париж.

Фоайето, с резбовани мебели и орнаменти от ковано желязо, пазеше духа на изминалото столетие. Смит винаги се беше любувал на атмосферата, която цареше тук, но сега не му беше до това. Мисълта за Терез Шамборд не му даваше мира.

Мъжът на рецепцията засия, като го видя. Смит беше редовен и обичан гост тук.

— Полковник Смит! Ето ви отново. Толкова се радвам да ви видя! — забърбори той на английски. — Дълго ли ще останете?

— Няколко седмици, но може би няма да съм тук през цялото време. Бих искал обаче да ангажирам стаята.

— Разбира се. За вас винаги!

— Благодаря, Хектор.

Стаята не беше модерна, но обстановката много му допадаше. Търпеливо изчака сигналът да мине през закодиращото устройство на клетъчния телефон и най-после чу гласа на Клайн:

— Джон? Слушам те.

— Отвлякоха Терез Шамборд!

— Разбрах. Един от съседите е видял всичко, включително и някакъв „луд“, който очевидно се е опитвал да попречи на похитителите. Слава богу, в тъмното не е видял лицето му.

— Извадил съм късмет — промърмори Смит.

— За момента полицията няма ни най-малка представа кой може да стои зад всичко това и това направо ги е извадило от равновесие. Освен това, ако са убили Шамборд, защо им е да отвличат дъщеря му? И дали изобщо става въпрос за същите хора или за съвсем други, които обаче се опитват да се доберат до същата информация и смятат, че госпожица Шамборд може да им бъде от помощ?

— Допускате, че може да има и други?

— Дано да греша…

— Наистина. Но все пак не бива да изключваме подобна възможност. А… полицаите знаят ли, че съм разговарял с Терез Шамборд?

— Засега не. И мисля, че няма шанс да научат. Действал си изключително предпазливо, поздравявам те.

— Благодаря — въздъхна Смит. — Поне една добра новина. Шефе, интересува ме значението на един символ — разклонено дърво, в основата си обгърнато от пламъци. Ще можеш ли да провериш?

— Ще се опитам. А как минаха срещите ти с Майк Кърнс и с генерал Хенц?

Смит разказа подробно всичко, включително и за черния ситроен, който понякога чакал Шамборд след работа.

— Има и още нещо — добави накрая, — за което сам не зная какво да мисля… — И разказа за „санитаря“, когото беше забелязал да влиза в така строго охранявания пансион.

— Дявол да го вземе… това никак не ми харесва. — Смит долови напрежението в гласа на Клайн. — Но генералът не може да е замесен в нищо… — разсъждаваше на глас той. — Възможно е някакво съвпадение… Но трябва да се провери. Ще се заема с това.

— Възможно ли е сержантът да играе двойна игра? — предположи Смит.

— Би трябвало да е почти изключено — отвърна Клайн. Гласът му беше рязък. — Във всеки случай ти стой настрана. Не бива да рискуваш прикритието си. Ще проуча значението на оня символ и веднага ще се заема с проверката на сержанта. Ще се чуем пак. — Връзката прекъсна.

Смит прибра клетъчния телефон и въздъхна. Надяваше се час по-скоро да научи нещо, което да го отведе при Терез. И, разбира се, тя да е жива и здрава.

Междувременно можеше да вземе един горещ душ и да поспи. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.

След малко, загърнат в мек хавлиен халат, свалил от себе си част от напрежението на деня, стоеше пред отворения прозорец, загледан в живописните островърхи покриви на стария Париж.

И както си стоеше, а мислите препускаха в безредие във вече умореното му съзнание, нощното небе изведнъж се разтвори, прорязано от светкавица. Чу се гръм и дъждът ливна като из ведро. Бурята, която цял ден беше тегнала във въздуха, най-после се отприщи.