Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

След което продължаваха напред, почерпили опит и нов стимул за работа, вдъхновени от предизвикателството.

— Разбирам — кимна той. — А… когато разговаряхте за последен път, да ви е намеквал, че вече е близо до целта? Че действащият прототип е почти завършен?

Тя поклати глава.

— Не. Щях да си спомня.

— А интуицията ви… не долови ли нещо по-особено?

Тя се замисли и неспокойно погледна часовника си.

— Последния път ли? Бяхме седнали да хапнем в едно бистро недалеч от института. Действително… беше в някак приповдигнато настроение…

— Кога беше това?

— Преди около… три седмици. Може би дори по-малко. — Тя се изправи. — Вече наистина трябва да тръгвам. — После добави усмихнато: — Ако искате, заповядайте в театъра довечера. Можем да поприказваме след представлението.

— Съжалявам, тази вечер не мога… Но ще се възползвам от поканата някой друг път. И то с най-голямо удоволствие.

Тя се засмя.

— С кола ли сте?

Смит поклати отрицателно глава.

— В такъв случай мога да ви закарам. Искате ли?

Той прие с благодарност и двамата тръгнаха.

Тясната кабинка на асансьора се изпълни с ухание на люляк. На излизане Смит кавалерски задържа вратата и Терез го възнагради с ослепителната си усмивка.

— Благодаря ви.

Смит трепна вътрешно. Това беше един от редките мигове, които би искал да задържи, за да се наслади на очарованието им.

Терез тръгна към колата, а Смит я проследи с поглед, като се любуваше на елегантната й грация. Усмихна се на себе си и я последва, но ударът дойде изотзад и този път го свари напълно неподготвен. Падайки, чу в мрака писъка на Терез.

Надви болката, скочи на крака и в движение измъкна пистолета си. Тичаше, като се озърташе, а под краката му проскърцваха натрошени стъкла. Някой беше стрелял в уличните лампи и улицата тънеше в непрогледен мрак. Не беше чул изстрелите — явно бяха действали със заглушител.

Дори звездите тази нощ бяха скрити зад облак и все пак успя някак да различи четирите фигури в черно, помъкнали отчаяно съпротивляващата се Терез към микробус, който почти се сливаше с околния мрак. Около устата на Терез беше омотана бяла лента, която заглушаваше писъците й.

Смит хукна с всички сили. Сърцето му сякаш щеше да изскочи.

Но ето че в нощта глухо прокънтя изстрел и куршумът профуча на милиметри от бузата му. Изведнъж ушите му забучаха и имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Спомни си думите на лекаря от болницата — ако не внимаваше, главата можеше да му погоди лош номер.

Залегна, претърколи се и отскочи, насочил напред дулото на револвера. Гадеше му се. Стисна зъби. Май все пак не биваше да подценява оня удар в главата. Или повторното сътресение беше влошило нещата.

Видя, че бяха успели да натикат Терез в микробуса. Затича, превъзмогнал болката, сякаш животът му зависеше от това. Стреля в краката на единия от похитителите и изкрещя:

— Спрете! Спрете или всички ви ще убия!

Едва позна собствения си глас. Главата му се въртеше и виждаше всичко някак замъглено. Примигна няколко пъти. Нямаше особена промяна.

Двама от мъжете се извърнаха и последва цяла серия от изстрели. Смит отново трябваше да залегне.

След малко се надигна, но трима от похитителите вече бяха успели да скочат в микробуса и шофьорът даде на заден. Връщаха се за четвъртия. Едната врата беше все още отворена. Смит се прицели в гумите, но в този миг четвъртият похитител се извърна и стреля към него. Два от куршумите се забиха в тротоара и късчета плочки отхвърчаха към тила на приведения ниско към земята Смит. Той изруга, претърколи се отново и стреля. Куршумът му улучи в гръб мъжа, който тъкмо се готвеше да скочи в микробуса и посягаше към дръжката на вратата. От тялото му шурна кръв, той се свлече и дръжката се изплъзна от ръката му. В следващия миг задното колело на микробуса мина през него.

Чу се зловещ предсмъртен крясък, гумите рязко изсвириха и микробусът се отдалечи надолу по улицата.

Смит затича след него, останал почти без дъх, и го видя да свива зад ъгъла и да изчезва в мрака.

Приведе се, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше смазан. Всяка частица от тялото го болеше. Бяха успели да отвлекат Терез Шамборд пред очите му и не можа да им попречи…

Остана известно време така и лека-полека започна да идва на себе си. Вече не усещаше главата си толкова размътена. Може би тази сутрин в болницата наистина беше получил леко мозъчно сътресение? Но дори и така да беше, не можеше да си позволи лукса да чака. Време за губене нямаше. Щеше повече да се пази, но нямаше да намали темпото.