Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Смит подаде навън лице и усети по кожата си хладните едри капки. Този ден му се беше сторил безкраен. Не беше за вярване, че едва сутринта си беше седял, надвесен над микроскопа в лабораторията във Форт Колинс, а през прозореца се виждаха ширналите се чак до хоризонта прерии на Източно Колорадо.

Този спомен отново извика в съзнанието му мисълта за Марти. Затвори прозореца и набра телефона на болницата, докато дъждът ритмично почукваше по стъклата. Ако някой подслушваше разговора, нямаше да чуе нищо подозрително.

Сестрата от интензивното му каза, че Марти проявява, макар и бавни признаци на подобрение, въпреки че все още не е излязъл от комата. Смит благодари, поуспокоен, и веднага след това се свърза с охраната на болницата. Началникът беше излязъл, но помощникът му го увери, че охраната в отделението е подсилена след сутрешния инцидент и засега всичко е спокойно.

Слава богу, отдъхна си Смит. Обръсна се и се канеше да си ляга, когато чу клетъчния телефон. Фред Клайн заговори без всякакво предисловие:

— Дървото с обгърнат от огъня ствол е емблема на баската сепаратистка групировка, наречена „Черен пламък“, която обаче в момента не функционира. Разпаднала се е още преди години, след една престрелка в Билбао, когато повечето от водачите й са били убити или арестувани и вкарани в затвора. Оттогава нищо не се е чувало за организацията. Баските терористи обикновено поемат отговорност за извършените от тях атентати. Но не е абсолютно задължително. Крайни екстремисти са и целта им не е просто пропаганда, а радикална промяна.

— Хм. Засега имам поне едно предимство пред тях — промърмори Смит.

— И кое е то?

— Вече знам с кого си имам работа, а те очевидно — не. Иначе не биха ме оставили жив.

— Действай много внимателно, Джон. С тях шега не бива. Ще гледам да посъбера още информация за тях, а ти най-добре се опитай да поспиш.

— Добре, Фред. Ще те помоля и за още нещо. Поразрови се в миналото на Емил Шамборд — възможно е да се натъкнем на нещо… Засега имам чувството, че някаква брънка от веригата ми се губи. Трябва ми нишка, за която да се заловя… Освен това, ако знаем с каква цел са отвлекли Терез, може би ще ни бъде по-лесно да стигнем до нея.

Разговорът приключи и Джон се изтегна на леглото, заслушан в ромона на дъжда и свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт. В главата му се въртяха лицата на генерала, на мустакатия „санитар“ и фигурите в черно, по всяка вероятност — баски терористи. Знаеше как действат те, за да постигнат набелязаната цел. И от мисълта, че Терез Шамборд е в ръцете им, го побиха тръпки.

Натрапчивият ритъм на старинна индийска рага изпълваше горещия, застоял въздух в апартамента на Мавритания. Самият Мавритания седеше с кръстосани крака в средата на застлания с меки килими под и се полюшваше напред-назад под звуците на музиката, затворил очи, почти изпаднал в транс. На устните му играеше блажена усмивка.

Той не видя, а по-скоро усети неодобрителния поглед на току-що влезлия в стаята Абу Ауда.

— Привет — поздрави на арабски Мавритания своя лейтенант, без да променя позата си и почти без да отваря очи. — Абу Ауда, бъди снизходителен към моите малки слабости. Класическата индийска рага е част от богатата култура на Изтока и е възникнала много преди жалките опити на европейците да създадат стойностна музика. Аз лично се гордея с този факт и вярвам, че Аллах е великодушен и ще ми прости тази проява на нескромност.

Абу Ауда сбърчи страдалчески лице.

— Не разбирам как може да наричате това музика…

Великанът беше все още с дългата си, поръбена със злато роба, която беше носил в таксито при срещата си с капитан Бонард, но тя вече не изглеждаше снежнобяла, а по-скоро пепелява от мръсотията на Париж и полите й бяха изкаляни от бурята навън. Нито една от жените на Абу Ауда не беше дошла с него в Париж и се налагаше той сам да се погрижи за тоалета си. Той отметна назад краищата на своята кафия и откри черното си продълговато лице с изпъкнала брадичка и плътни, твърдо стиснати устни.

— В настроение ли сте да изслушате доклада ми или…

Мавритания се засмя и отвори очи.

— … или ще продължите с празното си занимание?

— Не разполагам с излишно време — отвърна Абу Ауда, който остана съвършено сериозен.

— В такъв случай да не губим повече ценното ти време… — В очите на Мавритания проблясваха игриви пламъчета, но някъде дълбоко под повърхността се мярна нещо, което предупреждаваше събеседника да не се подвежда по добродушното му изражение и да не злоупотребява с търпението му.