Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Логиката в подхода ни се основава на предположението, че правителствените копои няма да са на пост през нощта. Гробниците, доколкото разбирам, са тук - той посочи на картата, - от другата страна на Нил срещу град Луксор. Всеки, който е назначен да ни следи, а със сигурност ще изпратят някого, всяка вечер ще се прибира в Луксор. Все пак защо да спиш на земята, когато имаш свястно легло? А и шансовете да избягаме с нещо голямо са почти нулеви. Всеки от нас, който напуска разкопките, които са сред пустинята насред нищото, ще бъде внимателно следен. Всички пратки, които пускаме по пощата, писмата, които пишем, ще бъдат отваряни - можем да го очакваме. Те ще смятат, че е невъзможно да изнесем нещо ценно, така че ще бъдат небрежни.

- Няма ли да са прави? Пътят все пак е от другата страна на реката и той е единственият за Кайро.

- Няма да пренесем намереното по пътя - каза Пиърс.

- По въздуха? Летището също е от другата страна.

- Не и по въздуха.

Барнаби млъкна за момент.

- Железниците също не стават. Изобщо.

- Точно така.

Барнаби отпи голяма глътка, внимателно остави чашата и раздразнено погледна Пиърс.

- Ти си луд - каза. - И аз мислех да ги натоварим в камион. Бихме могли да тръгнем към Либия и да се опитаме да го изнесем през Триполи. Либийците няма да заподозрат нищо. Но това са стотици мили пустиня само с два големи оазиса по средата, Харга и Дахла. Дори с лендроувърите шансът е едно на сто да стигнем живи до цивилизацията.

- Така е. - Пиърс спокойно скръсти ръце.

- Как тогава?

- Измислил съм го - каза Пиърс. - Има само един начин, по който да стане, една-единствена логична възможност. Но всъщност пренасянето на съдържанието на гробницата не е най-големият ни проблем.

- Какъв е тогава? Да го изнесем извън страната ли?

- Не - каза Пиърс, докато си забъркваше друго питие. — Най-големият проблем е да го продадем.

- Какво искаш да кажеш?

- Питал ли си се някога как ще превърнем това съкровище в суха пара?

Настъпи мълчание. Барнаби пушеше. Пиърс беше задал въпрос, който дори не му беше хрумвал. Съкровището със сигурност беше ценно, безценно даже, но реалната стойност на златото и скъпоценните му камъни, раздробени и претопени, нямаше да е толкова голяма. По-голямата част от съкровището в гробницата на Тутанкамон се състоеше от позлатени дървени статуи, а истинската му стойност беше в красотата и историческата му ценност, а не в скъпите материали.

- Ще го продадем на колекционери, предполагам. Има много колекционери, които не биха имали нищо против да купят нещо незаконно, стига да е истинско. Това непрекъснато става с картините.

- Така е, но как ще намериш тези безскрупулни колекционери? И колко време ще мине, докато пробуташ съкровище за петдесет милиона долара?

Барнаби вдигна ръце.

- Добре. Как?

- А - каза Пиърс. - Това е тайна.

- Няма да ми кажеш?

- В общи линии.

Барнаби се изправи.

- Забрави - каза. - Забрави цялата работа. Ако помежду ни няма доверие...

- Разбира се, че няма доверие. Сега седни. - Пиърс извади пощенски плик от джоба на ризата си. - Това е самолетен билет. Утре заминавам за Европа, за да събера хора за плана ни. Да го отменя ли?

Барнаби се поколеба, после седна. Преповтори каквото знаеше за плана и реши, че става. Щом като Пиърс беше го измислил дотук, може би щеше да докара нещата докрай. Шансовете му бяха по-добри отколкото на повечето хора.

- Не - каза той - Давай.

- Но има някои условия - каза Пиърс с лека усмивка.

Барнаби зачака.

- Най-напред, аз ръководя нещата. Аз ще съм шефът и аз вземам решенията. Ако някой иска да направи нещо - ако иска да иде да се изпикае в камънака, - първо ще иска разрешение от мен.

Барнаби се присви. В известен смисъл беше очаквал това от самото начало, но не така безочливо, не така директно. Може би в дългосрочен план така беше най-добре. Нямаше да има време за дрязги и гневни сцени.

- Добре.

- Парите ще се разпределят така: за теб двайсет процента бруто, за мен - двайсет процента, за благодетеля ни - двайсет и пет процента, останалите трийсет и пет процента ще покрият разходите и останалите хора в схемата.

Барнаби се поколеба, после кимна.

- Ако ударим кьоравото, никой няма да пипа парите си в продължение на две години. Цялата сума ще бъде депозирана в Женева и лихвите ще се разпределят пропорционално преди окончателната подялба. Всички трябва да се съгласят да похарчат колкото се наложи свои пари, за да уредят правдоподобно обяснение за ненадейното си забогатяване. Ако например човек в твоето положение внезапно получи петдесет хиляди долара, това може и да не направи впечатление. Но десет милиона са друга работа. Адски трудно се крият.