Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- И всички останали ли трябва да се съгласят с тези условия?

- Абсолютно.

- Добре - каза Барнаби. - Разбрахме се.

Стиснаха си ръцете.

Пиърс вдигна чашата си.

- За гробницата.

Барнаби се усмихна.

- Знаеш ли - каза, - смешно е. Всеки археолог, който е работил в Долината на царете, си е тръгнал убеден, че е открил последната гробница, която може да се намери там. Белцони е мислел така, Дейвис е мислел така, Масперо също. Но може би този път наистина ще е последната гробница.

- Добре тогава - каза Пиърс. - Да пием за последната гробница на фараоните.

- За последната гробница.

Седяха на една ъглова маса, загледани в танцьорите, които се кълчеха неистово на малкия дансинг. Музиката беше силна, стените се тресяха.

Лорд Гроувър се наведе напред и извика в ухото на Пиърс:

- Тук ми харесва. По-добре е от лекарство за сърце.

Пиърс се усмихна.

- Ти не пиеш лекарства за сърце.

- О, напротив. Сърцето ми е ужасно слабо, а аз го подлагам на такива огромни напрежения. - Лорд Гроувър нежно прегърна с една ръка седящата до него блондинка. Тя му се усмихна - животинска усмивка, груба и изпълнена с очакване.

- Не говори много английски - каза Гроувър. - Но има най-здравия и плосък корем, който си виждал някога. Забележителна е. При целия ми опит не си спомням друг път... о, виж това.

Той кимна към танцуващите. Към групата на дансинга в дискотеката се бе присъединила нова двойка и вече се друсаше в див екстаз, докато Ролинг Стоунс крещяха за удоволствие. Мъжът беше безинтересен, загорял и мазен на вид, но момичето беше смайващо. Беше босо, с дълги крака и силно тяло, облечено в блестяща бяла рокля, платиненорусата й коса беше късо подстригана и рязко контрастираше със слънчевия й загар.

- Много е хубава - отбеляза лорд Гроувър след миг съзерцание. - Трябва да я проуча, така да се каже. — Той се разсмя, гърлено и буботещо.

Лорд Гроувър, пети ърл на Уийтстън, беше едър мъж, висок почти метър и осемдесет, и тежеше към сто килограма. След като прехвърли петдесетте, атлетичното му тяло на места омекваше и провисваше, но той си оставаше внушителен. Поведението му беше буйно и мъжествено, самоуверено по начина, присъщ само на родените с пари. Би бил неприятен човек, направо дебелак, ако не беше лицето му, което беше удивително детско и вечно усмихнато, сякаш прикриваше лукави помисли.

Същевременно той не се оставяше да го правят на глупак и не му липсваше кураж. Пиърс беше чувал, че през войната е скочил с парашут във Франция, за да координира групи на съпротивата за предстоящия десант в Нормандия. Гроувър станал доброволец, просто защото сметнал, че това е важна работа, която той можел да свърши най-добре. Не говореше за това. Пиърс беше разбрал от общ познат.

- Сигурно се питаш защо предложих да дойдем тук - каза Гроувър.

- Да - каза Пиърс. Дискотеката на Капри съвсем не изглеждаше подходяща.

- Съвсем просто е. Исках да се отпусна, преди да ме въвлечеш в отвратителни дебати. Предполагам, че се касае за пари?

- Да.

Лорд Гроувър въздъхна.

- Както винаги. Мога ли да те убедя да погостуваш няколко дни във вилата ми?

- Бих се радвал, но ще имам доста работа...

- Но, Робърт, уредил съм ти някои забавления. Наистина настоявам.

Пиърс се поколеба. Мисълта за забавленията на Гроувър — несъмнено извратени и вероятно с майтапи за негова сметка - не му допадаше. От друга страна, не искаше да го обиди.

- За мен ще е удоволствие.

- Добре. Добре. Да отидем във вилата тогава.

Всички станаха и Гроувър ги поведе към изхода, хванал момичето за ръка.-На Пиърс му хрумна, че Гроувър вероятно е самотен и иска компания за няколко дни, но мисълта беше мимолетна. Гледаше как хълбоците на момичето се люшкат, докато вървеше.

Вилата беше малка, разположена на един нос близо до Марина Пиколо, но имаше свой собствен плаж. Къщата беше бяла, весело местенце с три стаи за гости, спалня за стопаните, столова и дневна. Наблизо бяха стаите на прислугата - камериерка и готвач.

Влязоха в дневната и Гроувър освободи момичето с целувка по челото и потупване по дупето. Когато то излезе, той се обърна към Пиърс и се засмя, сякаш засрамен от себе си.

- Какво ще пиеш?

- Нищо, благодаря. Все пак ще искаш да говоря свързано.

- Точно така. И как мислиш да си подредиш мислите без питие? Скоч?

- Благодаря.

- Трезвият човек е потискащ. - Гроувър отиде до бара и бързо сипа питието. Поле извади четири бутилки със странна форма и непознати етикети. - Отказах скоча. Много е скучен. Пил ли си някога „вампира“? Разкошно е. Май е румънско. Прави се от сливовица, водка и един шот абсент. Ужасно, ще възразиш, но трябва да ти кажа, че променя човек из основи.