По едно време се замисли дали да не им плати от собствените си средства, преструвайки се, че е получил парите от египтяните, но се сгълча строго - и приятелството си имаше граници все пак, а петдесет милиона бяха много пари. А пък ако правителството в Кайро някак без тяхно участие научеше за гробницата, можеше да се изхитри и да реши да хване крадците.
Това нямаше да е добре.
Страх. Страхът беше ключът. Трябваше да уплаши Кайро и хората на Барнаби.
Започна да се изпотява от шампанското и се опита да измисли нещо.
Не успя. Едно от момичетата дойде и го отвлече от мислите му. Той забрави проблемите си за час и нещо.
А после, докато си вземаше душ и пиеше от шампанското, което момичето така любезно му подаваше, решението го осени изневиделица.
Още от началото те грешаха. Мислеха, че египтяните са глупаци, а те - гении. Нито едно от двете не беше вярно.
Трябваше вяра в човешката природа. Вяра в човешката находчивост и човешките слабости. Лорд Гроувър твърдо вярваше в погрешимостта на човешката душа.
Налагаше се.
Защото на следващата сутрин той щеше да изпрати писмото и огледалото, а в него се искаха петдесет милиона долара.
- Могат живи да ни изпекат - каза на глас, кикотейки се.
Момичето не го разбра правилно. Протегна се и спря топлата вода. Той изквича, когато ледената струя го обля, и бързо излезе.
Щеше да изпрати писмото на сутринта.
Колкото повече мислеше за него, толкова по-добро му се струваше.
Толкова беше доволен, че поръча още една бутилка шампанско и прати да повикат и второто момиче.
Писмото бе изпратено в девет. Гроувър прекара остатъка от сутринта в стаята си, четейки криминале и тайничко подкрепяше лошите.
На обяд на вратата му се почука и някакъв мъж я отвори без предупреждение. Беше униформен, с пистолет на хълбока.
- Лорд Гроувър?
- Да?
- Трябва да се явите пред господин Али Варезе от Службата по старините.
- Сега? Но аз още не съм закусил.
- Наложително е да се явите незабавно - каза военният. Докосна дръжката на пистолета си, не като заплаха, просто слаб намек. - Незабавно.
- Ами, щом е така...
- Да - каза военният.
Пиърс се събуди рано сутринта, беше напрегнат от очакване. За негова изненада всички останали бяха станали. В девет Пиърс отиде при Никое, който хвърляше ножа си по един кашон, поставен на земята, вземаше си го, отстъпваше и пак го хвърляше.
- Е, писмото е изпратено.
Никос само изсумтя.
Барнаби и Конуей седяха до гаснещия огън и си разправяха истории. Лиза беше в палатката си и отказа да говори с него, когато той надникна вътре.
Той броди из лагера до десет. После, отегчен и нервен, реши да отиде до гробницата.
Излезе от лагера с лендроувъра, усещайки слънцето по врата си. Подкара през пустинята покрай кирпичените селца към подножието на скалите.
Погледна нагоре и видя цепнатината.
Досега не беше идвал през деня.
Започна да се изкачва и веднага почувства непозната досега лекота и спокойствие. Спомни си колко трудно беше катеренето нощем, как очите го боляха от взиране, как порязваше пръстите и охлузваше коленете си. Толкова по-лесно беше на дневна светлина. Толкова по-просто и открито.
Стигна върха на скалата и тръгна към цепнатината. Видя угарките, останали от дългите нощи, през които бяха работили тук. Сега и те приличаха почти на артефакти, следи от нещо отдавна приключило. Той спусна въже и слезе в цепнатината.
На дневна светлина загадъчността на спускането я нямаше.
Нямаше го усещането за тъмнина, за люлеене в празното пространство. Беше механичен, обикновен процес. Стигна нивото на стъпалата и влезе в гробницата.
После се сети, че си е забравил фенерчето.
Поколеба се и провери дали носи кибрит. Носеше. Драсна клечка и на трепкащата й светлина тръгна по коридора към първата камера.
Клечката угасна. Беше заобиколен от чернота. Запали друга и огледа помещението. Свещите на пода. Сети се с колко труд бяха разбили първата врата.
Запали друга клечка и продължи към потъналата стая. Загледа йероглифите, които покриваха стените. На него не му говореха нищо, но Барнаби можеше да ги чете. Барнаби беше късметлия.
Пламъчето примигна и угасна. Той запали още една и продължи към преддверието, където двете огромни статуи пазеха входа. Погледна натрупаните в стаята съкровища, личните вещи, предназначени за задгробния живот на фараона.
Той така и не ги беше използвал. А може би сега ги използваше за първи път. Оживяваше отново в очите на хората след хиляди години. Скоро можеше да стане по-известен, отколкото по време на царуването си.
Читать дальше