Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Тук?

Никос кимна.

- Тук са от два часа. - Въздъхна. - Какви звуци издават само!

- За какво говориш?

- Два пъти седмично карам френския посланик и любовницата му тук. Стоят по цяла нощ. Тя е много страстна.

- Наистина ли?

Гласът вече наистина беше заинтригуван.

- Да - каза Никое - Зад хълма са. Слушах ги.

- Жалка свиня! Ако ни лъжеш, лошо ти се пише!

- Искате ли да ги чуете?

- Не - напрегнато прошепна мъжът. - Но е мой дълг да проверя тази странна история. Покажи ми къде са.

Той слезе от джипа с пушка в ръка.

Никос го поведе.

- Не трябва да се приближаваме много.

- Защо според теб го правят чак тук?

- Чужденци - каза Никос, сякаш това обясняваше всичко.

Конуей стоеше в падината, въздишаше и стенеше:

- Ма chere... топ petit chou... oh, e’est formidable!... incroyable... ma chere, ma chere... ooooh... e’est ca...

Той легна в пясъка и започна да рита, отъркаля се, изкикоти се и пак зарита и пак се изкикоти.

- Encore...

- Не разбирам какво казват - прошепна полицаят. Изглеждаше разочарован.

- На френски е.

- Да. Ти разбираш ли?

- Не - призна Никое.

Полицаят се заслуша в стоновете.

- Тя хубава ли е?

- Страхотна. С ей такива цици.

Полицаят се приближи още.

- Не, не - каза Никое. - Няма да е хубаво. Луната е слаба. Но в други нощи...

Мъжът облиза устни.

- Идвате тук два пъти седмично?

- Да.

- Винаги тук?

- Не. Обикновено до някоя пирамида. Обичат да са близо до пирамиди.

- Оскверняват гордите паметници на страната ни — каза полицаят, тръгвайки обратно към лендроувъра.

- Сигурно ти плаща добре.

Никос сви рамене.

- Това, което той прави, е противозаконно, разбира се. Той има имунитет, понеже е дипломат. Но ти...

- Не може ли да се споразумеем? - бързо каза Никос.

- Може би. Колко ти плаща?

- Петстотин пиастри.

- Пладнешки обир!

Никос вдигна рамене.

- Аз съм беден човек.

- Ще ти трябва полицейско съдействие. Това ще ти струва триста пиастри.

- Невъзможно - каза Никое. - Трябва да купувам бензин. Цените са високи.

- Ами взимай му повече пари - разсмя се полицаят.

- Нашата тарифа е триста.

- Мога да си позволя само двеста.

- Да се споразумеем на двеста и осемдесет.

Накрая се спазариха на двеста и петдесет. Никос му плати и полицаят се качи в лендроувъра. След няколко секунди той с ръмжене потегли през пустинята.

Докато се връщаше при таксито, Конуей се хилеше радостно:

- Кажете сега, не съм ли най-добрият любовник на света?

- Си - каза Пиърс.

- Струвам колкото двама - каза Конуей. - Направо съм човекът оркестър.

Никос метна цигарата си през прозореца.

- Обичаш себе си. В това няма нищо необичайно.

- О, но го правя толкова добре. С такъв финес, с такива висоти на страстта, с такава техника...

Стигнаха в Кайро в два през нощта.

В стаята на Гроувър Пиърс и Барнаби завършиха съчиняването на писмото за откупа и заявиха, че са доволни. Пиърс го даде на Гроувър, който щеше да остане в Кайро, а другите щяха да се върнат в Луксор.

- Ето — каза Пиърс.

Гроувър го прочете набързо.

- Вдругиден?

- Да. Почакай дотогава. Така ще можем да се върнем на мястото.

- Добре. Вдругиден. - Гроувър сгъна писмото и го сложи при снимките и златното огледало. Отпи от скоча си и погледна Пиърс над ръба на чашата. — Това е последният ти шанс - каза с широка усмивка. - Сигурен ли си, че не искаш да се отгеглиш?

- Сигурен съм - каза Пиърс.

- Ами тогава да си пожелаем късмет. - Гроувър гаврътна скоча.

След четири часа, уморен и небръснат, Пиърс хвана самолета за Луксор.

Лорд Гроувър направо не беше на себе си. Прекара следобеда в скитане из пазара Хан ел-Халили, разпитвайки персийци и турците, които го притежаваха, за хашиш. Повече от два часа не постигна успех, но пък до гуша му дойде от разкази за глоби и затвор. Не му пукаше за глобите, просто искаше малко трева и тихо местенце, където да я изпуши. Накрая намери един човек, чийто брат или вуйчо, или баща държал парфюмериен магазин. Той имал достъп до хашиш. Гроувър си купи пет цигари и няколко шишета парфюм от чувство на приличие. Продавачът хвалеше „Пустинно цвете“. Гроувър си помисли си, че на Лиза ще й хареса.

След това се върна в хотела и си поръча три бутилки шампанско, които изпи сам, докато пушеше цигарите.

Така се почувства много по-добре.

Лорд Гроувър не се смяташе за неморален човек. Имаше своите странности наистина, но нищо кой знае колко осъдително. Сега беше изправен пред тази работа с ограбването. Очевидно неморална, но какво можеше да направи? Трябваше да мисли за приятелите си. За надеждите им. За мечтите им.