Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Всичко беше по-добро от неизвестността.

Той си потупа джобовете - нямаше кибрит. Цигари, но не и кибрит. Сигурно го беше оставил на пода в другата стая.

- По дяволите.

Поне щяха да се върнат за него. Конуей сигурно вече слизаше по скалата и отиваше към лендроувъра, за да повика помощ. Той се питаше каква ще е реакцията в лагера. Колко щеше да им отнеме да се върнат? Щяха ли да дойдат веднага, или щяха да изчакат до следващата вечер? Ами ако Искандер се появеше и попиташе за него?

В тъмнината той си погледна часовника. Циферблатът хвърляше леко сияние, единствената светлина в помещението. Беше три и петнайсет сутринта.

Ако Конуей отидеше в лагера и после веднага се върнеше тук, щяха да минат най-малко три часа. Невъзможно беше да се каже колко време щеше да им трябва да отместят блока и да отворят коридора.

Ами ако им трябваха дни? Ами ако блокът тежеше няколко тона?

Той се закашля и вдиша застоялия, сух въздух. Това място херметически затворено ли беше? Колко въздух имаше в помещението?

Колко щеше да издържи?

Поклати глава и седна на пода. По-добре да запази спокойствие, да диша бавно. Да пести всичко. Да се опита да измисли план за действие.

Можеше да минат дни.

Ужасна мисъл.

Ако не се задушеше, какво щеше да последва? Не и гладната смърт - човек може да издържи доста време без храна. Водата-това беше проблемът. Някъде беше чел колко може да живее човек без вода. Не беше много дълго. Два дни - нещо такова.

Докато мислеше, усети, че започва да се поти. „Недей да се потиш, губиш вода.“ Почувства се нелепо. Сърцето му биеше като лудо. Той вдиша дълбоко и се помъчи да се успокои.

Опита се да си спомни една статия, която беше чел някога, за двама немци, изгубили се в пустинята. Бяха оцелели седмици, пиейки собствената си урина.

Той опря гръб в стената и въздъхна. Мислите му бяха мрачни, трябваше да мисли за друго. Сигурно щяха да го измъкнат след четири часа.

Погледна си часовника. Три и деветнайсет.

- Дай им време.

Обърна се и плъзна пръсти по стената. Напипа тънка вертикална вдлъбнатина. Като движеше ръката си странично, напипа друга вдлъбнатина на двайсетина сантиметра. Между тях в скалата бяха издялани плитки форми.

Редове йероглифи.

Значи тази стая, също като пропадналата камера, беше изрисувана с дълги колони фигури от пода до тавана.

Това дори можеше да е самата погребална камера.

Тази мисъл го разтревожи.

Каквато и да беше стаята, той беше първият човек, стъпил вътре от три хиляди години. Около него имаше неща, които никой не бе виждал от векове.

Някак си му се стори в реда на нещата, че и той не можеше да ги види.

- Изследвай.

Но нямаше представа колко е голямо помещението и си представи как се отделя от стената и я губи завинаги. Изгубен в свят на чернота.

Имаше ли въже?

Пак потупа джобовете си. Не.

Нож? Не.

После му хрумна нещо. Съблече си ризата, намери в тъмното задния й край и опита да я разкъса със зъби. Платът беше изненадващо здрав, но накрая той успя да отпори няколко дълги ивици. Върза ги една за друга, за да направи дълга лента като опашка на хвърчило.

С помощта на фенерчето и един малък камък, който намери, затисна единия край на импровизираната лента към стената до входа и хвана другия. Тръгна покрай стената, опипваше я е ръце и броеше стъпките си.

Петнайсет стъпки и стигна до ъгъл. Щеше да продължи по следващата стена, но усети лентата да се опъва. Върна се и тръгна на другата страна. Натам измина девет стъпки и стигна до ъгъла.

Значи стената беше дълга двайсет и четири стъпки. Поне знаеше нещо.

Върна се до прохода и седна да помисли. Изкушаваше се да изследва средната част на помещението, но в същото време се колебаеше.

Накрая любопитството надделя и той запълзя напред, протегнал ръка пред себе си.

След секунди пръстите му докоснаха нещо.

Той опипа предмета и го стисна.

Беше изправен мускулест човешки прасец.

Той дръпна ръката си като опарен. Заслуша се напрегнато в тъмното. Никакъв звук, никакво дишане.

Внимателно пак протегна ръка, този път по-ниско.

Крак. Пет пръста в сандал. Плъзна ръка нагоре по крака. Без косми, студен, гладък.

Мумиите винаги бяха увити в плат, нали?

Окуражен от тази мисъл, той посегна към коляното и напипа гънките на корава туника.

Почука с пръсти по нея - дърво.

Беше статуя. Той въздъхна и се отпусна.

- Проклета статуя.

Изправи се до нея. Беше голяма, над два метра. С ръце опипа контурите, за да си представи позата й. Беше класическа египетска - изправена стойка, с единия крак напред, едната ръка край тялото със стиснат юмрук, другата свита в лакътя и държи жезъл.