Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Е, и аз не ставам.

- Хаха.

- Какво значи това?

- Значи хаха. Изразява веселост.

- За бога! - Пиърс угаси фаса. - Дай да поработя малко.

- Не, тук горе ми харесва.

Пиърс сви рамене и запали нова цигара.

- Между нас да си остане - каза Конуей, - от мен става страхотен кум. Кумът отговаря за ергенското парти предната вечер, а аз мога да уредя парти като слънце. Особено ако ще сте в Париж. Такова ергенско парти ще ти спретна, че никога няма да го забравиш.

- Дай да сменим темата — каза Пиърс.

- Освен това никога не забравям пръстена. Много ме бива в това.

- Сигурно си се уморил. Защо не ми дадеш аз да поработя?

- Искам само да целуна булката, преди да отпрашите на меден месец. Сега къде е хубаво място за меден месец? Какво ще кажеш?

- Вилата на лорд Гроувър на Капри - каза Пиърс, подразнен от начина, по който Конуей проточва разговора.

- Браво на момчето! Прекрасна идея! - Намръщи се. - Но какво ще правите след това? Не можеш да продължиш да се си развяваш задника из Европа и...

- Не си развявам задника из Европа.

- Я стига, ти не знаеш ли с кого говориш? Говориш с опитен откривател на развяващи се задници.

- Добре де. Развявам си задника из Европа - съгласи се Пиърс.

- Така. Е, какво ще правиш вместо това? Това момиче трябва да се установи, да има дом, сладки дечица - не мислиш ли, че ще изглежда добре бременна? Цялата сияеща и...

- Сигурно си превъртял - каза Пиърс.

Конуей се разсмя и продължи да дълбае стената.

- Помисли си - каза той.

Минаха две седмици. Успяха да се справят с горния ръб на цялата отсрещна стена и не откриха нищо. Пиърс усети как отново го гнети недоволство. Януари мина и вече беше февруари. Всеки ден задраскваше по още един ден в календара.

Скоро щеше да се наложи да спрат за през лятото. Вече ставаше по-горещо. В края на март щеше да стане непоносимо.

Никос беше хванал дизентерия - всички я бяха изкарали в един или друг момент - така че Конуей и Пиърс работиха сами в гробницата всяка вечер. Рядко виждаше Лиза, освен когато се хранеха. Конуей вече не го майтапеше за нея и Пиърс се разтревожи. Питаше се дали Лиза говори още за него. Сега тя беше много по-дружелюбна и открита с другите двама мъже. Той трудно разговаряше с нея, избягваше погледа й.

Една вечер получиха вест, че Барнаби ще се върне след три дни. Никос се чувстваше по-добре и изпи едно с Пиърс в палатката им.

Първите му думи, когато останаха сами, бяха:

- Ако не направиш нещо с това момиче, ще те убия.

Пиърс се стресна.

- Какво има?

- На нея нищо и няма-каза Никос.-Добро момиче е. Само направи нещо с нея, става ли?

Пиърс безпомощно вдигна рамене.

- Сложи край на мъките на бедното момиче. Направи нещо за нея или я смачкай. - Той млъкна и погледна чашата си. - Довечера аз и Алън ще работим в гробницата. Ти оставаш тук.

- Добре.

- И направи нещо.

Вечерта Пиърс им помогна да натоварят лендроувъра и ги гледа как изчезват в пустинята. Обърна се и се върна в лагера.

Лиза седеше до огъня и ровеше жарта с пръчка. Във въздуха се вдигаха искри и се губиха между звездите. Докато я гледаше, му хрумна, че това е първата нощ от началото на експедицията, в която оставаха сами.

Седна и каза:

- Нещо за пиене? - Колко шик, помисли си. Какъв изискан континентален чар. Но тя го обезоръжаваше, това беше проблемът. Четеше го като отворена книга.

- Не, благодаря.

- Изглеждаш нещастна.

- Не точно.

- Мога ли да помогна?

Тя го погледна и сякаш щеше да каже нещо, после поклати глава.

Той отиде в палатката с провизиите и си направи джин с тоник. Когато се върна, тя още седеше до огъня.

- Хубава вечер - каза той.

- Притеснявам ли те?

Той погледна лицето й на светлината на огъня, тъмния загар и лъскавата коса, която се виеше покрай бузите й.

- Красива си.

- Звучиш като Искандер.

- Хиляда искрени извинения.

Той се поклони изискано и запали цигара. Помежду им се възцари болезнено мълчание.

- Сигурно има снимки за проявяване - каза той. И в същия миг се почувства глупаво, като подрастващо момче, което си плете езика.

- Нищо кой знае какво.

Поредната дълга пауза. Тя спря да ръчка с пръчката и остана да седи спокойно с ръце в скута.

- Не се разбираме за това, нали? - каза той.

- Да - каза тя. - Така е.

- Защо?

- Защото не ми харесва. Не мисля, че е правилно.

- Защо си го изкарваш на мен?

Тя поклати глава и се загледа в огъня.

- Не знам. Без да искам.

- Сега звучиш като мен.

- Може би това е проблемът - каза тя.