Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

Пиърс седеше в стаята си в истанбулския Хилтън, беше изтощен до смърт. Непрекъснатото пътуване го беше изморило, особено двата безплодни дни, които бе прекарал в Бейрут. Дъвчеше сандвич и чакаше да му се обадят.

Почти беше приключил. Отне му шест дни, но беше събрал по-голямата част от групата. Оставаше само един човек, този, когото бе търсил в Бейрут. Човекът, който вероятно бе най-важен от всички.

Телефонът иззвъня. Той вдигна.

- Ало?

- Педро е.

- Радвам се, че те открих - каза Пиърс.

- Е?

- Искам да се видим.

- И?

- Става дума за много пари.

- Много пари, много рискове. Аз съм прост човек. Недей да ми товариш мозъка.

- Има няколко милиона долара за теб.

- Ти си изперкал бе - каза гласът. - Нищо чудно, че си ходил да ме дириш в Бейрут. От шест години не съм в Бейрут.

- И?

- Мисля, че ще се срещнем - каза гласът. - Джамията Сюлеймание след час. Без игрички?

- Без игрички.

Чу се щракване и разговорът приключи.

Джамията на Сюлейман Великолепни, воин, който издигал пирамиди от човешки черепи, се намираше на отсрещния бряг на Босфора с изглед към Златния рог. Пиърс стигна десет минути по-рано. Реши, че е разумно - ако неговият човек беше наистина разтревожен, първо щеше да го наблюдава от разстояние. Влезе в джамията, събувайки обувките си, и стъпи на килима. Беше разочарован, вътрешността беше грозна, подобна на пещера и лишена от вдъхновение. Пообикаля няколко минути с ръце в джобовете.

- Подранил си.

Пиърс се обърна и видя мъж, среден на ръст, набит и мускулест, с красиво, макар и небръснато лице и очи студени и смъртоносни, точно както ги помнеше.

- Здравей, Педро.

- Сега може да ме наричаш Никос - каза Никое Караянис. - Отпред ме чака такси. Да тръгваме ли?

Пътуваха по криволичещите улици на стария квартал, покрай сарая и покрайнините на Капалъ чаршъ, големия пазар. С площ почти цяла квадратна миля откритият пазар на Истанбул беше вторият по големина пазар в света след хонгконгския. Беше оживена, гъмжаща от народ, цветна част на града - продавачите бяха разпънали преносими маси по тротоарите, а на сергиите се продаваше всичко от луксозен брокат и лули от морска пяна до самобръсначки „Жилет“. Улиците бяха претъпкани с купувачи, въздухът беше натежал от прах.

Никос каза на шофьора да свие по една уличка и спряха в края й, влязоха в тясна порутена къща. Поведе го по разнебитените дървени стълби.

- На един приятел е - обясни Никос — Сега го няма.

Стигнаха до площадката и той отвори една врата. Беше малка стая с масичка и неоправено легло. На леглото седеше момиче и се решеше.

- Казах ти да си вървиш - каза Никос.

Тя го погледна, големи очи, нацупени устни. Беше едра, пищна, с тясна червена рокля. Косата й бе черна като очите и много лъскава.

- Знам - каза тя. - Каза ми.

Никос погледна Пиърс и въздъхна.

- Мъча се да бъда джентълмен - каза. - От малък искам да съм такъв. Джентълмен.

Ръката му рязко се стрелна и той зашлеви момичето през лицето. То ахна, повече от ненадейността на жеста, отколкото от болка.

С безизразно лице Никос широко отвори вратата и кимна. Момичето се мъчеше да овладее изражението си и да запази достойнство. Стана, изправи рамене и излезе. Никос леко затвори вратата след него.

- Имам само узо - каза, отивайки до бюрото и изваждайки едно шише. - Става ли?

- Да - каза Пиърс.

- Днес си сговорчив, приятелю - каза Никос, докато наливаше в две чаши. - Толкова отчаяно ли ти трябвам?

- Не, разбира се.

- Добре. Нали знаеш, досега не съм убивал човек. - Загледа замислено чашата си. - Не ми е приятно, убиването.

- Без убиване.

Никос въздъхна.

- Отдъхнах си. Големите пари винаги са голямо изкушение, принципите често страдат. Сигурен ли си, че няма да има убиване?

- Да.

- Тогава можем да продължим разговора.

Пиърс седна на леглото.

- От каква националност си напоследък?

- Грък. Грък съм от половин година, след като ми изтече ливанският паспорт. Новите паспорти са ужасно поскъпнали. Имах приличен турски паспорт, но ми го откраднаха. Представяш ли си? Точно на мен да ми го откраднат! — И се разсмя:.

Пиърс също се разсмя. Мисълта беше наистина абсурдна, защото Никос Караянис беше превъзходен крадец. Хвалеше се, че можел да открадне всичко от всеки по всяко време. Беше откраднал ферарито на Ага Хан в Рим, за да спечели бас за двайсет долара. (После го бе върнал срещу значителна награда.) Преди три години беше откраднал златните лъвове на филмовия фестивал във Венеция. По време на кариерата си беше откраднал четири картини на Рембранд, три на Копле (през една кратка визита в Бостън) и една на Джорджоне. Обичаше работата си и го биваше в нея.