Майкъл Крайтън - Пясък през пръстите

- Ограбване на гробници?

- Само ограбване - каза Никое.

- Ти си крадец?

- Не са ли всички?

- Хм - каза Гроувър. Обърна се към Пиърс. - За какво ни е египтянин?

- За лодката.

Гроувър щракна с пръсти.

- Разбира се. Ще преместите съкровище с лодка. Колко съм глупав.

Никос не каза нищо, но очите му леко се разшириха.

На вратата се почука отново. Гроувър отвори и видя грамаден негър, наистина огромен, но с интелигентен вид. Това беше успокояващо.

- Алън Конуей.

- Заповядай.

Срещата вече можеше да започне.

Пиърс я проведе бързо и добре. Разговорите бяха прецизни, по същество, ясни и без повторения.

- Ние сме цялата група - каза Пиърс - с изключение на Барнаби и жените. Общо петима работници. Не кой знае колко, но заявеният ни проект няма да е амбициозен. Истинският ни проект ще ни коства много, особено при положение че лорд Гроувър ще трябва да си тръгне след няколко седмици. Всеки нормален милионер ще се е отегчил дотогава. Освен това времето ни е ограничено - най-много шест месеца. Бихме могли да работим и по-дълго, ако искаме, тъй като истинската ни работа ще се върши през нощта, но ще изглежда странно. Никой не копае в Луксор през лятото.

- Така че, ако не я намерим за шест месеца, ще трябва да прекъснем до догодина. Дотогава ентусиазмът ни може да е поохладнял и да поискаме да тръгнем всеки по пътя си. По практически съображения имаме само половин година.

- Започваме след два дни. Утре лорд Гроувър лети за Кайро с момичетата си. Аз ще пристигна след три дни, след като всичко стигне до вестниците. Идвам в качеството си на репортер и фотограф и ще ме поканят за член на експедицията. Останалите сте приятели на Барнаби, който ви е повикал да помагате в неговия скромен, но интересен проект. Алън, носиш ли документите?

- И още как. - Той бръкна в джоба си и извади плик.

- Представително писмо до властите в Кайро от Андре Морис от Лувъра, професор Дерен от Сорбоната, Франсоа Бордес, директор Праисторически изследвания във Франция.

- Истински?

- Истински като ябълковия пай на майка ти.

- Добре. Никос, имам за теб сертификат от Италианското училище в Атина, в който пише, че си обучен художник с опит от класически разкопки в Сицилия и Турция. По-добре го прочети.

Подаде му плика.

- Ти ще летиш след една седмица, а Алън - след девет дни. Лорд Гроувър ще ви посрещне на летището. Ще се запознаете официално, защото не сте се срещали.

Подаде на всеки самолетен билет и се огледа.

- Някакви въпроси?

Никос изсумтя.

- Разбира се, че има въпроси. Не е ли време да ни кажеш какво смятате да правите със съкровището и как ще го изнесете от страната?

- Кайро - каза Пиърс. - Потърпи до Кайро.

Табелата на вратата гласеше Directeur des antiquities с превод на арабски отдолу. Всички врати в Египетския музей бяха с надписи на френски - знак на почит към Огюст Мариет, французинът, работил в края на деветнайсети век за спирането на плячкосването на египетските старини и отговорен за създаването на Египетския музей през 1857 година. Статуята му се издигаше отвън, в малка градина, но малцина от туристите я забелязваха, а на тези, които го правеха, името не говореше нищо и те я подминаваха.

Харолд Барнаби изправи гръб, пое си дълбоко дъх и почука.

- Влез - каза глас на арабски. Барнаби влезе.

Али Варезе беше възрастен мъж с тясно лице и чисто бяла коса, рядкост сред арабите. Всъщност беше арабин само наполовина, баща му беше французин, а той беше израснал и образовал в Париж. Въпреки враждебността на правителството и подозрителността спрямо родените в чужбина египетски държавни служители след 1952 година, Варезе бе запазил поста си. Всъщност не беше ставало и дума за отстраняването му - той очевидно беше най-добрият, а работата беше несъмнено важна. Поне така беше до войните с Йемен и Израел. До юни 1967 година туризмът беше най-голямата индустрия в Египет, надминавайки всички други източници на приходи. Жизненоважно беше туристическите атракции да бъдат опазени за половин милионния годишен поток туристи.

Що се отнася до откриването на нови древни забележителности обаче, ентусиазмът беше малък, а парите - още по-малко. Военните и икономическите проекти, особено язовирът в Асуан, бяха с приоритет.

Така че Варезе беше куче пазач, събирач на средства и отговорник за управлението на възстановяването на наводнените паметници, особено на гигантския храм Абу Симбел близо до границата със Судан. Участта му не му се нравеше, но той притежаваше онази пасивна примиреност със събитията, която е особено развита у египтяните и която му позволяваше да гледа напред и да се надява на по-динамични проекти в бъдещето.