Клайв Къслър - Свещеният камък

Офицерът започна да раздава заповеди.

Хикман летеше сам над Средиземно море. Най-сет­не се чувстваше жив. А животът му се беше оказал пълен провал. Всичките му богатства, славата и ус­пехът в крайна сметка не означаваха нищо. Претупа единственото нещо, което му се искаше да бе напра­вил като хората. Не беше добър баща за сина си. Зав­ладян от грандомания и обсебен от чувство за собст­вена значимост, не позволи на нито едно човешко съ­щество да се доближи до него и не допусна любовта на дете към родител да проникне през бронята му.

Чак смъртта на Крис Хънт го накара да я отвори.

За Хикман мъката бе стигнала единствено до ета­па на студена ненавист. Гняв към една религия, коя­то създаваше фанатици, убиващи без угризения, ярост към символите, които почитаха.

Скоро тези символи нямаше да ги има – и макар, че щеше да види само първите плодове на труда си, знаеше, че ще умре щастлив с мисълта, че и останалото скоро ще рухне.

Малко оставаше, помисли си той, когато зърна очертанията на брега.

Скоро ислямът щеше да бъде разгромен.

Никсън и Гънън разопаковаха въжената стълба от картонения кашон и бързо я опънаха в двора до Скалния купол. Нямаше начин да стигне.

— Ще отворя резервната – рече Никсън, сряза ле­пенката на втория кашон с ножа си и извади втората навита стълба. – Как си с възлите?

— Имам яхта – отвърна Гънън, – така че ме бива.

Той започна да връзва краищата на двете стълби.

Останалите членове на отряда се заеха да вадят от ка­шоните големи найлонови пликове, пълни с бял прах.

Близо до входа, до минарето Силсила Сенг наблю­даваше как израелците теглят маркучите по двора.

— Оставете ги тук – нареди той. – Моите хора ще ги вкарат вътре.

— Добре – обяви Гънън няколко минути по-късно, – всичко е готово.

— Сега трябва да започнем от тази страна и внима­телно да я навием – рече Никсън.

Докато Гънън дърпаше, Никсън нави стълбата на спретната купчинка.

Мърфи погледна траекториите на компютърния екран, после се обърна към Ханли.

— Това малко празненство има ли някакъв бюджет? - попита той.

— Никакъв - сви рамене Ханли.

— Добре, защото бентът струва около милион, ако искате гарантиран успех.

— Или печелиш, или си отиваш - подхвърли Ханли.

Линкълн гледаше линията, която показваше движението на самолета.

— Да се надяваме, че курсът ще остане същият – рече Линкълн – и че хипотезата ти е вярна.

— От ъгъла на неговата камера – заключи Ханли – изглежда, че ще се спусне ниско, преди да го пусне. По този начин унищожаването на камъка на Авраам ще може да се види. Ако щеше да го пуска отвисоко, щеше да сложи широкоъгълен обектив на камерата и така картината щеше да е по-детайлна, когато се разбие.

— Не това ме тревожи – поклати глава Линкълн. – Притеснява ме второто „подаване“.

— За да е сигурен, че самолетът ще унищожи Купола – каза Ханли, – трябва да се издигне на няколко хиляди метра и после да се спусне надолу.

— Вкарахме скоростта на изкачване на дъгласа в компютъра – допълни Мърфи – и нагласихме пара­метрите със седемстотин метра отгоре. Това значи, че се вдигне дотук.

Мърфи посочи към екрана.

— Идеално – одобри Ханли.

Мърфи се усмихна.

— И ние с Линкълн сме на същото мнение.

Хикман беше на девет минути разстояние, когато Адамс мина над двора около Скалния купол и призе­ми вертолета на мястото, където Никсън му махаше. Никсън се спусна под въртящите се витла и подаде на Кабрило края на въжената стълба през отворената врата, после тичешком се отдалечи.

— Бавно и леко – каза Кабрило по микрофона.

— Така ми викат – отвърна Адамс уверено. Внимателно вдигна машината, като владееше уре­дите с прецизността на хирург. Издигайки се бавно, Адамс наклони вертолета настрани, докато Кабрило размотаваше въжената стълба. Над Купола започна да се оформя тънка паяжина. Когато стигна от дру­гата страна, Адамс се сниши на няколко метра от зе­мята и Кабрило пусна края на стълбата. Мидоус и Рос я хванаха от двата края и я опънаха здраво. От въже­ните стълби се беше образувала мрежа.

— Сега, ако можеш да ме оставиш горе, на върха – Рече Кабрило и се усмихна, – ще ти бъда много благо­дарен.

Адамс бавно се издигна и внимателно се приближи към Купола. Кабрило отвори вратата предпазливо и стъпи на шината. Адамс леко наклони, той прекрачи и сграбчи въжената стъпенка на стълбата.

Адамс внимателно се отдръпна и се приземи в близ­кта улица.

Кабрило беше на върха на Купола. Вдигна поглед нагоре към големия сребърен самолет, който се приб­лижаваше в далечината. Опъна мрежата толкова здраво, колкото можа.