Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Хали Касим бръсна къдрица черна коса от челото си и набра нещо на клавиатурата на своя компютър.

— Радиопредавателите вече са активирани и излъчват ясен сигнал.

— Прекрасно. — Кабрило завъртя стола си, за да погледне Макс Хенли. — А как е при теб, приятелю?

— Както знаеш, караме на акумулатори — каза Хенли, — затова мога да ти отпусна само двадесет възела.

„Орегон“ разполагаше с най-модерната система от водометни движители, които някога бяха произвеждани. Неговите магнито-хидродинамични двигатели използваха супер проводими бобини, охлаждани от течен хелий, за да освобождават електрони от морската вода. Електричеството се използваше за задвижване на четири мощни водометни движителя с две векторни дюзи в задния край на кораба. Двигателите можеха да придвижват единадесеттонния кораб със скоростта на състезателна лодка, а тъй като използваше морската вода за гориво, неговият обхват бе фактически безграничен. Поради пожара, възникнал на туристически кораб, задвижван с магнито-хидродинамични двигатели, повечето световни агенции за безопасност на морския транспорт бяха забранили използването им, докато не минат допълнителни изпитания. Затова „Орегон“ вееше иранското знаме на своята мачта, знаме на нация с твърде пренебрежително отношение към морските закони.

Швартован за пристан, разположен на осемдесет мили от Атлантическия океан нагоре по река Конго, „Орегон“ беше заобиколен от сладка вода и затова не можеше да включи двигателите си. Той трябваше да разчита на енергия, складирана в поредица сребърно-цинкови батерии с дълбок работен цикъл, за да прекарва вода през векторните си дюзи.

Тъй като бяха работили в близко сътрудничество с архитектите и инженерите, когато корабът беше преустроен от обикновен товарен кораб за дървен материал, Кабрило знаеше, че макар течението да е попътно, батериите нямаше да изкарат повече от шестдесет мили при максимална скорост. За съжаление така щяха да стигнат едва на тридесет километра от мястото, където реката се вливаше в океана.

— Господин Стоун, какво ще е състоянието на прилива след три часа? — попита Кабрило своя кормчия.

— След два часа и тридесет минути ще е най-високата точка на прилива — отговори Ерик Стоун, без да проверява в базата данни. Като част от служебните си задължения той непрекъснато следеше различните диаграми на приливите и отливите, както и прогнозите за времето за пет дни напред с педантичността на счетоводител, на когото не му излиза някоя дребна сума.

— Това ще бъде доста рисковано — отбеляза Хуан, без да се обръща специално към някого. — Окей, Ерик, давай да се махаме, преди хората на Абала да атакуват.

— Слушам, председателю.

Със сръчна ръка Ерик даде газ на водометните движители. Без воя на охладителните помпи и допълнителното оборудване за магнито-хидродинамичните двигатели водата, която минаваше под налягане през дюзите, издаваше дълбоко боботене, което отекваше в целия кораб. Ерик задейства направляващите дюзи на носа и кърмата, тежкият кораб буквално се откъсна от кея и започна да опъва швартовите си въжета.

Усещайки, че плячката им се готви да избяга, бунтовниците откриха огън с дълги откоси от автоматичните си оръжия. Куршумите запляскаха по борда от кърмата до носа. При атаката прозорците на мостика се пръснаха, а илюминаторите засипаха със стъкла водата. От корпуса на „Орегон“ изскачаха искри, докато стотици куршуми се сплескваха в бронираните му зони. Гледката беше много впечатляваща, но бунтовниците не постигнаха нищо повече от олющването на малко боя и строшаването на няколко лесно заменими стъкла.

Приближаващите се от изток патрулни катери прибавиха към боботенето на стрелбата ритмичната кашлица на своите петдесеткалиброви картечници. С цел да стигне по-бързо до тях, „Орегон“ се носеше високо във водата, защото специалните баластни резервоари, разположени по страничните бордове, за да симулират, че е натоварен със стока, сега бяха изпомпани. Това позволи на стрелците, които се носеха надолу по реката, ясно да видят кормилото. Те съсредоточиха огъня си върху него с надеждата да успеят да го откачат от рулевата машина и големият кораб да стане безпомощен пред прищевките на течението. По отношение на всеки нормален съд тази стратегия би била логична. Рулят на „Орегон“ можеше да накара съда да завие, ако се налагаше, особено в пристанище под бдителните погледи на служителите, но в по-голямата си част неговата маневреност идваше от векторните дюзи в задвижните тръби, които се намираха под водната линия и затова бяха защитени.