Клайв Къслър - Корсар

Линда и Ерик откриха огън. Терористите се втурнаха да търсят укритие.

Отвърнаха на огъня от осем различни места. Някаква откъртена треска удари Линда по брадичката и я разкървави. Не й се искаше да губи остатъка от светлината, но се наложи да се покрие под ожесточения обстрел.

Когато стрелбата позатихна, Линда стреля сляпо по брега под кея, в случай че някой отново опита да се изкатери. Изведнъж над силната воня на барут усети позната миризма: горящо дърво.

Гранатата бе запалила палубата. Пламъкът не бе голям засега, но нарастваше с всяка секунда. Ако не го угасяха, „Сокол“ щеше да се превърне в погребалната им клада.

— Марк, заеми се с това. Ще те покривам.

Алана допълзя до нея.

— Марк работи по нещо. Аз ще ида.

— Стой ниско — предупреди я Линда, впечатлена от смелостта на археоложката.

Пламъците се издигнаха по-високо и отначало осветиха само кърмата. Но светлината се разпростря бързо. Терористите се възползваха от това предимството — сега виждаха кораба по-ясно и точността им се подобри.

На десет метра от Линда Алана видя, че не гори палубата, а пейката на кормчията. Просна се по гръб, подгъна крака под горящата седалка и натисна с всичка сила. Но вместо да излети през борда, пейката се счупи на две и я обсипа с горящи парчета.

Алана свали тениската си и започна да гаси огъня с ръка, защитена само от тънкия памук. През цялото това време Линда и терористите стреляха над главата й.

Докато загаси и последните упорити пламъци, тениската изгоря напълно, а кожата на дланите й се олющи и остави само обгорено месо, което болеше зверски.

Болката беше толкова силна, че Алана не можеше да пълзи на ръце, а трябваше да се гърчи като змия, за да се върне при другите.

Линда освети раните й и ахна.

— Ще се оправя — изпъшка Алана.

— Запушете си ушите — прошепна Марк настойчиво.

Мърф изчака секунда, броеше примигващите фенери. После пъхна взривателя в пластичния експлозив, който бе натъпкал в корабното оръдие. Между него и дулото имаше гюле, направено от десетки метални топчета.

Пластичният експлозив се взриви и оръдието изрева оглушително. Въжетата, които го държаха, се скъсаха и два тона бронз профучаха през парапета и се забиха в стръмния бряг под кея.

Мърфи се огледа и видя, че два от трите лъча вече не светят.

Гърмежът на оръдието сякаш сигнализира края на първи рунд и началото на втори. Стрелците откриха огън с подновена ярост. Откоси обсипаха „Сокол“, сякаш искаха да го разкъсат на парчета.

Бойните крясъци на терористите отекнаха из пещерата.

Ерик бе улучен в рамото и тъй като вече не можеше да се прицелва точно, превключи на автоматична стрелба и обсипа земята на десет метра от „Сокол“ със завеса от олово, която терористите не можеха да преодолеят.

Когато пълнителят му се изпразни, го смени Мърфи, но и неговото оръжие също бързо изчерпи мунициите си. Линда крещеше като валкирия и стреляше. Нямаше значение дали щеше да уцели някого. Важното бе да задържат терористите назад достатъчно дълго, за да се простят с куража си и да потърсят прикритие.

С облекчение забеляза, че проблясъците от цевите идват от все по-далеч. Нападението бе приключило.

Отпусна се уморено зад парапета. Цялата трепереше и бе плувнала в пот.

— Добре ли сте, момчета?

— Един куршум в рамото — докладва Ерик от тъмнината.

— Аз пък още съм бесен, че не взех очилата за нощно виждане от Линк — горчиво каза Марк. — Отиваме да проучваме пещери, а забравям най-важната част от екипировката.

— Алана?

— Добре съм — отговори тя с приглушен от болка глас.

— Марк, дай й нещо от аптечката — нареди Линда.

Стрелбата намаля още повече и след малко затихна. Ушите на четиримата звънтяха, но все пак чуха мъжки глас да вика от входа на пещерата:

— Ще ви дам последен шанс да се предадете.

— Мили боже! — възкликна Ерик. — Познавам този глас.

— Какво? Кой е?

— Чух го на „Орегон“. Това е пристанищният лоцман, Хасад или Асад, нещо такова.

— Това обяснява засадата на крайбрежния път — отбеляза Марк.

— Но не променя нищо — каза Линда, после изкрещя: — Мисля, че генерал Остин Маколиф го е казал най-добре, когато го карали да се предаде: „Майната ви!“

— О, това ще ни свърши страхотна работа — саркастично промърмори Мърфи.

Рунд три започна с пълна сила.

Първата добра новина, която Кабрило чу от доста време, бе, че познаваше супер танкера, който бавно напредваше към либийската фрегата. Беше собственост на „Петромакс Ойл“ и се казваше „Аги Джонстън“. Преди няколко месеца „Орегон“ го бе спасил от ирански торпеда, като бе изпратил едно от своите по подводницата, която ги беше изстреляла.