Джак Брул - Реката на тайните

— Значи на корабите наистина има експлозиви?

— Повече от достатъчно, така че една-единствена детонация да блокира пролива Гейлард поне за година — отговори Ю Куан. — Не разбираш ли, че аз взех най-доброто от твоя план и изхвърлих останалото. Не е необходимо да заплашваме Съединените щати с ядрени оръжия, за да присъединим Тайван. Китай ще стане богата страна и те сами ще поискат да се върнат при нас. Ти ми трябваше като пример за хората, които ще направят Китай богат за доброто на партията, а не за себе си. Боя се обаче, че ти отдавна си забравил този урок.

Надхитрен във всяко отношение, Лиу онемя. Генералът го бе манипулирал безупречно и го бе тласкал все по-напред само за да предизвика падението му. Лиу усети, че вибрациите на кораба леко се промениха, когато оборотите на двигателите се увеличиха. Осемте големи мобилни ракетни установки можеше да бъдат натоварени за петнайсетина минути от двата кулокрана — все пак не беше необходимо да внимават, сякаш боравят със стратегически ракети.

— Ще се върна ли с вас? — попита Лиу.

Ю Куан поклати глава, сякаш тази мисъл го натъжи.

— Съжалявам, мой млади приятелю. Някой трябва да остане тук и да поеме вината за този опит за корпоративно превземане на Панама. Донесох куфарче, пълно с документи, които показват, че операцията е изцяло твое дело. Сутринта казахме на президента Квинтеро и на директора на Канала Феликс Силвера-Ариас, че е в техен интерес да мълчат за участието си.

— Семейството ми?

— Няма да споделят съдбата ти.

— Много щедро от ваша страна — сериозно каза Лиу. Обикновено съпругите, родителите, децата и роднините бяха преследвани заради грешките на някой член на фамилията. Страхът беше един от начините, по които правителството държеше народа в желязната си хватка. — Какво ще стане сега?

— Не разполагаме с много време. — Ю Куан бръкна в джоба си, извади цигари и предложи на Лиу. — Знам, че ги отказа, но като имам предвид обстоятелствата… Сержант Хуай, искате ли цигара?

— Благодаря, генерале. — Хуай запали и се отдръпна в сенките, очаквайки заповеди.

Тримата пушеха мълчаливо.

— А съкровището, генерале? — попита Лиу, пусна фаса си на палубата и го стъпка. — Ще се опитате ли да го намерите?

— Не съм мислил за това. Ако наистина съществува, предполагам, че за месец или година ще го открием и ще го предадем на панамците в жест на добра воля. Да получиш злато на стойност един милиард долара, макар да е твое, е мощно дипломатическо оръжие.

Към тях се приближи офицер и козирува на генерал Ю Куан.

— Товарът е на борда. Капитан Уон докладва, че „Ингландър Роуз“ е излязъл от шлюзовете „Мирафлорес“ и се е насочил към нас.

— По дяволите! Кажи на капитана, че след малко ще потеглим. Чакай. Ще дойда с теб на мостика. Сержант Хуай, дай оръжието си на господин Лиу.

— Сър?

— Дай му оръжието си. Най-малкото, което можем да направим за господин Лиу, е да му позволим да излезе с чест от цялата тази история. Но за всеки случай не го изпускай от поглед. — Генералът взе едно куфарче от каютата на първия помощник-капитан и го заключи с белезници за китката на Лиу. — Когато приключи, занеси тялото му в кабинета му, измисли някакво обяснение за пред персонала и изкарай хората си от Панама колкото е възможно по-бързо.

— Слушам. — Ветеранът погледна Лиу и после отново се обърна към генерала. — Може ли да попитам нещо?

— Какво има? — троснато отвърна Ю Куан, ядосан, че Хуай е съзрял неяснота в заповедите му.

— Когато говорехте за цената на операцията, не споменахте хората, които загубих.

Нещо в тона на сержанта накара Ю Куан да го изгледа с подозрение.

— Дългът на войника е да изпълнява заповеди, сержант. Това е цената на войната.

— И аз мисля така, сър.

Генералът се обърна, за да тръгне след първия помощник-капитан към мостика.

— Цената на войната — повтори Хуай и извади пистолета си от кобура.

Лорън се бе преместила до Мърсър, прегърнала го бе през кръста, сложила бе глава на рамото му и чакаше неизбежното. Французите разговаряха тихо помежду си и вероятно се молеха на Бога или си припомняха за храбростта на загиналите легионери пред лицето на смъртта. Хари пушеше и пиеше на малки глътки остатъка от уискито. Мърсър бе отказал да пийне, защото знаеше, че „Джак Даниълс“ ще достави повече удоволствие на стария му приятел.

Изведнъж Мърсър чу далечен настойчив глас. Опита се да го пренебрегне, но после осъзна, че някой се обажда по радиото, и сложи слушалката в ухото си.