Джак Брул - Реката на тайните

Водата на границата между двете вани на шлюза не беше достатъчно дълбока. Дъното на „Ингландър Роуз“ остърга бетонния праг и корабът сякаш спря за миг, преди течението да го понесе отново и да го тласне към втората вана. Носът беше наведен надолу и разплискваше вода, сякаш плуваше в бурно море. Килът се удари в дъното на басейна и плавателният съд се разтресе. Корабът бързо се изправи и профуча през бетонния каньон. Шумът на огромното количество вода приличаше на сподавен писък на торнадо.

Хари бе извършил истински подвиг, като не позволи корабът да се блъсне в останките от вратите, затова не изпита чувство за вина, когато едната му страна остърга бетона, докато влизаха във втората вана.

Отпусна ръцете си на кормилото, докосваше го съвсем леко. Течението носеше „Ингландър Роуз“, накъдето искаше. Дъното отново остърга бетона и издаде пронизителен звук.

А след това корабът беше свободен. Мина през края на втория шлюз и приливната вълна се разпръсна и намали скоростта си, когато се срещна със солената вода, която се простираше на няколко километра до Панамския залив. „Ингландър Роуз“ бе оцелял от най-шеметното пътуване, което някога бе предприемал кораб.

Обикновено преминаването през шлюзовете „Мирафлорес“ продължаваше трийсет минути, а те го бяха направили за трийсет секунди. Брунесо и Фош нададоха радостни възгласи, а Лорън изкрещя доволно и прегърна Мърсър. Устните им се сляха.

— Страхотно! — извика Хари. — Аз върша героични дела, а накрая Мърсър целува момичето. Не съм доволен от това. Никак не съм доволен.

Лорън пусна Мърсър, приближи се до Хари и лепна устни на брадясалата му буза.

— Така по-добре ли е?

Той се усмихна сладострастно.

— А ще ми пуснеш ли език?

— Дори Мърсър не е получавал това… все още.

Плаваемостта се промени, когато навлязоха в солените и по-разредени води. Корабът би трябвало да стане по-лек и лесен за управление, но докато въртеше кормилото, за да избегне носещия се по течението товарен кораб вдясно, Хари усети, че „Ингландър Роуз“ е опасно муден.

— Пълним се с вода — каза той и думите му сложиха край на ликуването около него.

Мърсър погледна Фош, който се обади на Мюнц и Рабиду.

— Знаем — отговори Рабиду. — Чуваме как водата влиза в пространствата под трюма.

— Можете ли да прецените с каква скорост?

— Бързо. Когато корабът се наклони напред и носът му се удари, звукът беше като на пукната камбана.

— Какво е положението с часовниковия механизъм?

— Не можахме да заобиколим платката с кода, затова махаме целия капак. Току-що отвинтихме последния болт. Условията за работа не са идеални, а и всеки болт е свързан с експлозивите, така че да не се докосва взривното устройство. Някой не е искал екипажът да го обезвреди, след като часовникът бъде включен. Мисля, че точно затова не са го скрили. Екипажът е знаел, че ако го пипа, ще взриви експлозивите.

— Колко време остава?

— Дванайсет минути и девет секунди. Но ако се съди по скоростта на наводняването, мисля, че това няма да има значение.

Фош се обърна към Хари и Мърсър.

— Остават дванайсет минути. Рабиду смята, че корабът ще потъне, преди да успеят да обезвредят детонатора.

Мърсър кимна.

— Това ще попречи ли на експлозивите да се взривят, или ще предизвика късо съединение и ще ги детонира преждевременно?

Командирът на легионерите поклати ръка, сякаш искаше да каже: петдесет на петдесет.

Мърсър погледна Лорън. Лицето й сияеше от прилива на адреналин от пътуването през шлюзовете и усмивката й докосна нещо дълбоко в душата му. Той знаеше, че двамата няма да имат възможност да изследват чувствата си един към друг. Дори да се евакуираха веднага, нямаше надежда да се отдалечат достатъчно, за да избегнат първичната вълна на експлозията. Все едно вече бяха мъртви.

Бяха спасили по-голямата част от Канала, унищожавайки някои от съоръженията, както и много хора, докато откарат кораба на относително безопасно място. Това беше най-доброто, на което бяха могли да се надяват.

На левия бряг на Канала имаше джунгла, осеяна тук-там с полуразрушени къщи. Зад завоя отпред се намираше Балбоа и пристанището на „Хачърли“, сгушено в сянката на Куори Хайтс. Мястото беше подходящо да спрат кораба и да го оставят да де взриви. Косвените жертви и разрушенията щяха да са минимални, след като се преместеха още малко по-далеч от шлюзовете.

— Кажи на Рабиду, че ако иска да се откаже, двамата с Мюнц може да се качат на мостика — рече Мърсър. — Хари, закарай ни там, където голите склонове се спускат към Канала. Струва ми се, че наблизо не живее никой. Моментът е подходящ да напуснете кораба. Може и да успеете.