Джак Брул - Реката на тайните

Чен или разбра, че Лиу не може да говори свободно, или беше твърде уплашен, за да забележи това, и продължи да докладва въпреки безпристрастния тон на шефа си.

— Корабът ще влезе отново в шлюза всеки момент. Долните врати са затворени, затова вероятно смятат да ги разбият.

— Ами да опитат. — Смехът на Лиу беше искрен, защото знаеше, че нищо освен боен кораб на пълна скорост не може да разбие масивните двойни врати.

— Сър! — извика Чен. — Още експлозии! Не са от „Ингландър Роуз“. Атакуват ни. Артилерия. Целят се във вратите. — Чен млъкна и Лиу чу детонациите. — Вратите са разрушени.

Корабът току-що мина покрай мен. Движеше се толкова бързо, че не видях кой е на мостика. Отправя се към езерото Мирафлорес.

Лиу стана. Не можеше повече да поддържа привидно спокойната си фасада пред капитан Уон. Кимна на останалите мъже, излезе от каютата и се отдалечи по коридора, за да не го чуят. Гласът му се превърна в гневно съскане.

— Какви ги говориш?

— Канонада взриви вратите на шлюза. Водата придойде и повлече „Ингландър Роуз“, който току-що изпревари един товарен кораб по пътя към Мирафлорес. Отправил се е към следващия шлюз.

— Изслушай ме много внимателно. Корабът не трябва да излиза от езерото. Ако успееш да го спреш и се качиш на борда, знам кода, който ще ти позволи да пренастроиш часовника на експлозивите. Все още можем да закараме кораба до пролива и да довършим започнатото.

— Да, сър. Поставил съм хора на шлюза „Мирафлорес“ и мога да заповядам и на останалите да отидат, преди корабът да стигне дотам. Ще ги спрем.

— Погрижи се да го направиш, Чен. — Лиу прибра мобилния си телефон и замислено се вторачи в краката си. Жребият бе хвърлен и сега всичко зависеше от шанса.

Гласът зад него го изтръгна от унеса. Човекът, на когото принадлежеше, не би трябвало да е в Панама, още по-малко на борда на „Корвалд“.

— Изглежда, имаш проблем. — Генерал Ю Куан бе застанал пред каютата на първия помощник-капитан, откъдето бе подслушвал. На затлъстялото му лице трептеше подигравателна усмивка. Очевидно изпитваше удоволствие, като гледаше как за младия изпълнителен директор светът съвсем скоро щеше да рухне. — Струва ми се, че и двамата рискувахме и ти загуби.

— Ракета! — отново изкрещя Мърсър.

Ракетата, китайски вариант на руската преносима „РПГ-7“, беше предимно противотанково оръжие с насочваща се бойна глава с тегло два и половина килограма и можеше да пробие трийсетсантиметрова броня. Макар че точността й на повече от триста метра беше лоша и само щастливо попадение можеше евентуално да извади от строя кораб с размерите на „Ингландър Роуз“, всички разбраха, че мишената е кабината на щурвала и ударът ще я превърне в горящи останки.

Бяха се намирали под обстрел и преди — Хари през Втората световна война, а другите много по-наскоро — и знаеха, че по време на експлозия трябва да отворят уста, за да предпазят тъпанчетата си от спукване. Фош предупреди хората си по предавателя и се скри под масивното командно табло, очаквайки удара.

Ракетата, димяща ивица светлина, летеше право към кораба и скъсяваше разстоянието за секунди. Насочващата се бойна глава улучи мястото, където надстройката бе свързана с палубата, взриви конус от огън навътре в кораба, разби отвесните прегради и остави димящ кратер с дълбочина метър и половина. Мостикът рухна и от задния люк изригна горещ пушек. За част от секундата всички очакваха вторична експлозия, защото подобен удар можеше да взриви тоновете експлозиви в трюма.

Втори взрив нямаше.

Ушите на Мърсър кънтяха и гласът му беше неестествено силен.

— Всички добре ли са?

— Да — отговори Рене и заповяда на легионерите да определят размера на пораженията и да потушат евентуално възникналите пожари.

— Хари?

— Нищо ми няма. — Старецът се изправи, мигновено провери измервателните уреди на кораба и облекчено изсумтя, като видя, че всичко изглежда наред.

Предавателят на Мърсър изпращя.

— Ангел Две, тук Рай. Какво е положението при вас?

— Живи сме.

— Можем да ударим дигата, преди да взривим вратите. Шпионският самолет съобщи за струпване на войска от двете страни на шлюза, по който минавате.

— Чакай малко, Рай. — Мърсър отново излезе навън и се вторачи през бинокъла в бариерата. Сред униформените войници имаше десетки работници, използвани от китайците като човешки щит. До всеки войник стояха най-малко двама работници, хора, задържани не от лоялност, а от страх. Мърсър не можеше да заповяда да загинат. — Не, Рай. Там има твърде много цивилни. Стреляйте покрай дигата, за да притискате гранатометите, но не удряйте самата дига. Разбрахте ли?