Джак Брул - Реката на тайните

Докато подминаваха „Райландър Роуз“, Мърсър каза на Фош да нареди на хората си да прекратят работата по обезвреждането на експлозивите. Не искаше да поема риска да сгрешат и да убият хилядите хора в красивия туристически пътнически кораб. Ако членовете на екипажа на „Ингландър Роуз“ не бяха разбили предавателя, Мърсър щеше да се обади на капитана на луксозния лайнер и да му каже да свали пътниците си на брега. Но сега можеше само да махне вяло на тълпата, която крещеше и оживено жестикулираше.

— Ако знаеха какво става… — отбеляза Лорън.

— Ще се погрижим да не разберат. — Той включи предавателя и се свърза с „Маккамбъл“. — Рай, тук Ангел Две. Край.

— Казвай, Две.

— Какви са изгледите ни за следващия шлюз?

— Наблюдаваме ви и чакаме вашите заповеди. Лентата вляво от вас ще бъде разчистена, когато стигнете дотам.

— Искаш ли да взривят вратите на шлюза като преди? — извика Мърсър на Хари.

— Не — отговори старецът. — Нека ги ударят, когато се приближим на петстотин метра. Така ще има време водата да се успокои.

Мърсър предаде информацията на ракетоносача.

„Райландър Роуз“ остана на стотина метра зад тях и Фош заповяда на сапьорите отново да се заловят за работа. „Ингландър Роуз“ минаваше край танкер, дълъг двеста и четирийсет метра, натоварен с петстотин хиляди тона петрол, но не можеха да губят повече време.

Шлюзовете „Мирафлорес“ се намираха на петстотин метра пред тях. Часовниковият механизъм на експлозивите щеше да отброи нула след двайсет и една минути. Хари Уайт бе спестил изумително много време, като пренебрегваше правилата за скоростта и умело управляваше кораба.

Отляво беше бетонната стена на произвеждащ електроенергия язовир, който също спомагаше за контролирането на нивото на водата. През минутите, откакто горният шлюз бе разрушен, езерото се бе издигнало и всеки момент язовирът можеше да прелее и водата да започне да се излива в шлюза. Макар да не виждаше стената, Мърсър знаеше, че ще заприлича на Ниагарския водопад.

Той отмести поглед надясно, към дългата дига между двата шлюза. Проливният дъжд замъгляваше гледката и Мърсър не можеше да разбере дали движещите се хора са работници, или въоръжени китайци, които се опитват да попречат на кораба да повтори номера си. Ако нямаха късмет, някой войник, въоръжен с гранатомет, можеше да ги спре…

— Ракета — изкрещя той, когато от края на дигата се извиси дъга от пушек, досущ проучващо пипало, насочващо се към „Ингландър Роуз“.

Лиу Юшен получаваше откъслечни новини. Докладите ставаха все по-странни и озадачаващи. Както обикновено, той бе пристигнал в товарното пристанище на „Хачърли“ и бе прекарал два часа в кабинета си, преструвайки се, че това не е най-важният ден в живота му. Осъзна, че чете няколко пъти един и същ документ, но въпреки това не може да проумее какво точно пише в него.

Напрежението подложи на изпитание пословичната му съсредоточеност и го накара да се ядоса на секретарите си и на двама младши изпълнителни директори, дошли при него с проблемите си. Никой не знаеше какво е вбесило шефа, но всички съзнаваха, че не трябва да задават въпроси.

В десет Лиу не издържа, грабна шлифера си и каза на секретаря си, че излиза за няколко часа. Подмина колата и шофьора си и предпочете да отиде в дъжда до затворения сух док в отсрещната страна на пристанището. Загърнат в черния си шлифер, Лиу представляваше внушителна фигура, която не можеше да бъде засенчена дори от чудовищните измерения на онова, което бе извършил в Панама. Крановете и купчините контейнери сякаш се извисяваха до тъмните буреносни облаци. Прожекторите на подемните кранове светеха ослепително като слънцето. Огромните кораби на кея приличаха на планини от стомана. Асфалтът наподобяваше платно на художник, на което можеше да рисува само Лиу. Местните работници и китайските служители също бяха негови и усещаха присъствието му, докато крачеше покрай редиците контейнери. Неколцина докери почтително го поздравиха, а един шофьор на мотокар предложи да го закара.

Днес Лиу Юшен щеше да укрепи владението си, като рискува всичко, и когато приключеше, щеше да контролира не само товарното пристанище, но и цяла Панама, включително Канала, а в същото време щеше да даде на родината си предимството, от което се нуждаеше, за да присъедини най-после непокорната провинция Тайван. Денят беше исторически и Лиу не се обвиняваше, че не позволява на други мисли освен тази да го безпокоят.