Джак Брул - Мината на цар Соломон

За пореден път съм изумен от помощта, която ми бе необходима, за да стане романът интересен и увлекателен. На първо място благодаря на Деби Сандърс, без чиято обич, подкрепа и безкрайно търпение нямаше да мога да упражнявам занаята си. На второ, разбира се, на литературния ми агент Боб Дифорио, човека, който направи възможно всичко това. Този път имах нов персонал — Дъг Град и останалите от екипа му в Националната космическа лаборатория. Много ви благодаря и няма да ви разочаровам. Трябва да благодаря и на Ричард Марек, най-доброто и остро редакторско перо в бизнеса. Има и много други: Криефланаган, Ким Хайман, Санди Престън, сестра Мириам Уорд. Списъкът може да продължи до безкрайност. Наистина искам да благодаря на всеки, който направи възможно пътуването ми до Еритрея, и да изкажа признателността си на хората, които правят прекрасна тази страна. Никога няма да забравя времето, което прекарах там.

Искам да благодаря и на най-важните личности в издателския бизнес: читателите. Без вас аз съм само човек, който трака по клавиатурата на компютъра. Всички вие имате дълбоката ми благодарност.

Заради личната си безопасност аз не отидох толкова далеч на север в Еритрея както Мърсър в този роман, затова, моля, простете ми за несъответствията с реалната география. Освен това в името на разказа съм променил някои факти от геологията и отново моля за извинение.

От три часа капитанът от военновъздушните сили Лен Кълинс нетърпеливо слушаше монотонния говор на директора на командния космически център. Той предполагаше, че липсата на емоции би трябвало да окуражи астронавтите, но гласът го изнервяше. Това беше първият му полет. До изстрелването оставаха само две минути. Кълинс все още имаше време да си представи как протяга ръка и удушава шефа на командния център. Мисълта го накара да се усмихне.

— „Атлантис“, говори командният център. Херметизирането е завършено. Излитате. Край.

— Прието. Излитаме — отговори Кълинс.

Секундите летяха, докато наземният контрол и Кълинс разговаряха по установените правила. Думите им за предстоящия полет бяха лишени от драматизъм. Отвъд илюминаторите на космическата совалка нощният мрак обвиваше Източна Флорида. Звездите сякаш го зовяха и Кълинс знаеше, че след няколко минути ще стигне до тях.

— Изстреляйте ни, за Бога — измърмори той.

— „Атлантис“, компютрите на борда ви са включени. Край.

— Прието.

Когато предстартовото броене стигна до критичните последни секунди, Кълинс вече не чуваше ритмичния шум на помощните двигатели, нито бръмченето на вентилаторите и моторите. В онези последни мигове за него цареше тишина.

— Пет… Четири… Включваме главния двигател…

За една трета от секундата главните двигатели на со-валката изхвърлиха половин милион килограма наже-жени до бяло отходни газове, обгаряйки металната платформа за изстрелване на площадка 39А. Цялата тази мощност обаче само леко разклати „Атлантис“. Кълинс не видя светлината от контролираната детонация на горивото от течен кислород и водород, но звуковата вълна от горенето разтърси силно „Атлантис“. За миг Кълинс се запита в какво ли се е забъркал.

— Три… Две… Едно…

Космическата ракета запази равновесие и ракетите носители се възпламениха. Всяка от тях произвеждаше два пъти повече мощност от вътрешните двигатели на „Атлантис“. Лен Кълинс и останалите трима мъже от екипажа имаха чувството, че нещо ги блъсна в стена. В момента на запалването от множеството изпускателни дюзи бяха изхвърлени хиляди галони вода в усилие да намалят смъртоносните вибрации, предизвикани от стартовите двигатели на ракетата. Водата се превърна в облаци от пара, които отразиха огнените жълти отпадъчни газове.

— Излитаме.

„Няма майтап!“ — помисли Кълинс.

След пет секунди совалката излетя от кулата и над Флорида сякаш се зазори. Ракетата се извиси над тресавищата с мангрови дървета, оставяйки горяща диря от плазма, която проряза мрака като нож. Химичната енергия се превърна в кинетична толкова бързо, че четирийсет секунди след изстрелването звуковата бариера бе преодоляна и после още веднъж, само след няколко мига. За две минути, когато двигателите с твърдо гориво избълваха последното си количество енергия, совалката вече летеше със скорост, четири пъти и половина по-висока от тази на звука, и се намираше на четирийсет и пет километра над земята.