Джак Брул - Мината на цар Соломон

— „Атлантис“, говори „Ванденберг“. Една минута до изстрелването на товара.

Маркам, Филдинг и Кълинс може и да бяха чували слухове за „Медуза“, но само Уейн познаваше истинските му способности. Сателитът представляваше цяла система, съставена от пет платформи. Четирите вече бяха в орбита и се приближаваха към „Атлантис“. Последният компонент, който се готвеха да изстрелят, беше основният в системата и струваше почти половината от бюджета на целия проект.

Предназначен да бъде очите на Стратегическата инициатива за отбрана на президента Рейгън, „Медуза“ не приличаше на никой друг сателит, направен дотогава. Военните стратези знаеха, че съветската доктрина предвижда няколко силози и укрепени бункери за всяка от ядрените им междуконтинентални балистични ракети. Те можеха да ги строят на произволни места и тайно да преместват ракетите с камиони в опит да заблудят американците. Руска ракета можеше да бъде изстреляна от множество места, много от които бяха неизвестни или не бяха взети на прицел. Това криеше огромен риск. Дори с неограничен бюджет, Пентагонът не можеше да изгради достатъчно голяма лазерна защита, за да покрие всички възможни съветски и източноевропейски ракети. За да бъде успешна програмата „Звездни войни“, САЩ трябваше да определят точното местонахождение на силозите и бункерите, където са скрити балистичните ракети до момента на изстрелването им. Така, ако някога бъдеше изстреляна ракета, базираните в космоса лазери вече щяха да я държат на прицел и да я засекат веднага, нямаше да губят ценни секунди, търсейки мишената. За да се осъществи това, Пентагонът се нуждаеше от нов вид шпионски сателит, който да наблюдава от космоса, да вижда през скалите и бетонните и стоманени бункери и да открива най-строго пазените тайни на Русия.

„Медуза“ действаше като проникващ в земята сонар, но използваше заредени субатомни частици вместо звукови вълни. Четирите приемащи сателита, които в момента обикаляха в орбита около Земята в ромбовидна формация, бяха разположени така, че да приемат отразена информация от главната позитронна камера, монтирана на „Медуза“. Уейн не разбираше по-голямата част от техническото устройство на сателита, но знаеше, че в „Медуза“е монтиран плутониев реактор, който произвежда и изстрелва позитрони и прилага на практика теорията за електромагнитното отблъскване, за да събира отразените от другите сателити частици. По отношение на компютърното моделиране „Медуза“ можеше да открива с точност укрепен ракетен силоз, да разбира дали вътре има междуконтинентална балистична ракета, да определя местоположението на командния й бункер и на спомагателните тунели и дори да засича подземни тръби за електрически кабели и секретни комуникационни линии. „Медуза“ виждаше през океаните, сякаш бяха прозрачни, и намираше ядрени подводници, колкото и на-дълбоко или безшумно да се движеха. Сателитът беше толкова прецизен, че само след няколко прелитания можеше да изработи подробна карта на минно поле, да подаде сигнал към команден пост в реално време и да даде точните координати на всеки заровен в земята вражески експлозив.

— „Атлантис“, говори „Ванденберг“. До мишените остават шест километра. Приближавате се с дванайсет километра в минута. Те са на хиляда и петстотин метра над орбитата ви.

— Прието, Земя. Петнайсет секунди. — Полковник Уейн се вторачи в дигиталния брояч. Пръстите му бяха на копчето за изстрелване.

Поради позицията на совалката четирите приемащи сателита се приближаваха към долната част на „Атлантис“, движейки се с малко по-висока скорост. Членовете на екипажа нямаше да могат да ги видят, докато минаваха, защото щяха да се появят над опашката на ракетата.

— „Атлантис“, бъдете готови за изстрелването на товара след… три… две… едно. Сега.

Уейн натисна копчето на контролното табло. В същия миг Ник Филдинг активира маневриращите двигатели, за да изстреля совалката в по-ниска орбита и да избегне сблъсък със сателита.

Командите на земния контрол задействаха компютрите на „Медуза“. Сателитът започна да се разгъва като чадър, разтваряйки слънчевите си панели, които щяха да зареждат с енергия вътрешните системи и да помагат в промяната на положението и орбитата му. Енергийният поток от плутониевия реактор захранваше само позитронната камера. Придвижването на сателита около Земята се извършваше с помощта на ракета, захранвана от слънчева енергия и от химични реакции, която се нуждаеше от презареждане на всеки три години.