Джак Брул - Мината на цар Соломон

Дейл и Ник Филдинг, другият специалист по полезни товари, седяха в задния отсек за екипажа и щяха да контролират полета, докато сателитът се отдалечеше от совалката. Филдинг работеше с ротационния контрол, който осъществяваше отклоненията в курса, спускането и приземяването на „Атлантис“, а Маркам отговаряше за произведената в Канада автоматизирана ръка. Тези задачи им бяха възложени поради деликатността на ракетата, товара и ефекта от микрогравитацията. Двамата бяха чули слух, че сателитът на Министерството на отбраната с кодово име „Медуза“ струва два милиарда долара, и сега безопасността му беше тяхна отговорност.

— Объркаш ли нещо, Дейл, никога повече няма да видиш заплата — иронично отбеляза Филдинг, използвайки дистанционното управление, за да извади роботизираната ръка от склада.

— „Атлантис“, тук е „Ванденберг“. Приближавате се до координатите. Изстрелване на товара след единайсет минути.

— Прието, Земя, единайсет минути — отговори Маркам. Имаше чувството, че отново ще повърне.

— Как си, Дейл?

— Никога не съм бил по-добре. — Маркам се оригна шумно. — Какви са координатите ни?

— Намираме се на необходимата височина. Носът е наклонен на деветдесет градуса — отговори Филдинг. После добави: — Това не ми харесва. Първоначалната мисия предвиждаше цял ден за проверки на системите и практика с автоматизираната ръка, преди да изстреляме полезния товар.

— Щеше да бъде така, ако изстрелването бе станало вчера, както бе планирано. Сърди се на майката природа за бурята, а не на военновъздушните сили, че са нарушили правилата си — каза Маркам. — Ще се успокоя, когато онова нещо се махне от товарното отделение. Знаеш ли какво може да прави?

— Прекратете разговорите, господа, и се съсредоточете върху предстоящата задача — чу се дрезгав глас зад тях.

Майк Уейн Херцога беше командирът на совалката и най-голямата отговорност за полета беше негова. За разлика от останалите членове на екипажа полковникът с четинеста коса бе пътувал в космоса, на мисия на борда на „Чалънджър“, също проведена от военновъздушните сили в сътрудничество с Агенцията за национална сигурност.

Маркам наблюдаваше видеомонитора и от време на време надничаше през прозореца. Под зоркия му поглед автоматизираната ръка хвана „Медуза“. Вертикалният стабилизатор на совалката приличаше на тънка бяла линия на фона на черния космос.

— Четири минути, лейтенант Маркам — каза Уейн.

— Прието — отговори Маркам, без да откъсва очи от монитора, който показваше къде точно се намира сателитът в товарното отделение.

Преди изстрелването и разтварянето на слънчевите панели „Медуза“ приличаше на тъмна фуния за сладолед. Дори когато прожекторите осветиха сателита, корпусът му изглеждаше един оттенък по-черен от космоса отвън. Абсорбиращият радарните лъчи материал поглъщаше светлината като изкуствена черна дупка. Върхът на единствения видим сензор наподобяваше дуло на оръдие с голям калибър, но всъщност бе направен от сложно преплитащи се жици от нещо като злато.

Маркам извади „Медуза“ от люлката. На Земята механичната ръка имаше по-малко сила от човек със средни възможности, но в празното пространство с лекота боравеше с единайсеттонния сателит. Досущ израстък на чудовищно насекомо, дългата седемнайсет метра ръка вдигна сателита над пода на товарното отделение.

Маркам затаи дъх в усилие да успокои стомаха си, който не преставаше да се бунтува. Едно леко потрепване на дистанционното управление можеше да блъсне „Медуза“в стената на совалката или да го изстреля в нестабилна орбита, а му беше адски лошо. Той обезопаси автоматизираната ръка, като я блокира на позицията й, грабна плика и повърна.

— Аз ще поема изстрелването на „Медуза“ — предложи Ник Филдинг.

Маркам му се усмихна благодарно. Тъмният слънчев загар на кожата му бе избледнял до болнав нюанс на зелено. Той се отдалечи от конзолата и полковник Уейн стъпи на платформата пред контролното табло на механичната ръка.

— „Ванденберг“, тук е „Атлантис“. Готови сме за отделяне на полезния товар. Координатите са потвърдени.

Безцеремонната, но компетентна намеса на Уейн подейства успокояващо на Филдинг, който не изгаряше от желание да поеме отговорността за изстрелването на сателита.

— „Атлантис“, говори генерал Колуики. Ти ли си, Херцог?

— Да, сър. „Атлантис“ очаква предстартовото броене. Готови сме.

Обикновено ограниченият бюджет на НАСА налагаше екипажите на совалките да извършват и научни експерименти след приключването на основната си мисия, за да се използва максимално времето в космоса и да се оправдае зашеметяващата цена на изстрелване на ракета в орбита. Изстрелването на „Медуза“ обаче се смяташе за толкова важно, че „Атлантис“ трябваше да остане в орбита четири дни, а членовете на екипажа бяха само туристи, свободни да запълнят времето си, както искат. НАСА бе настояла за тази продължителност, за да поддържа лъжливата версия за този всъщност военен полет.