Джак Брул - Хаос

Лудият, сам в каютата си, се поклащаше напред-назад на тясната койка. Очите му бяха втренчени в матовия блясък на личния му сейф. Побиваха го ту горещи, ту ледени тръпки. Не съзнаваше, че големият въздушен кораб се носи над Атлантическия океан, не чуваше бръмченето на четирите двигателя, които въртяха грамадните перки, и не знаеше за зрелищните услуги, предлагани от екипажа, нито дали е ден или нощ. Изцяло се беше съсредоточил върху малкия сейф.

Откакто напусна Европа, се осмеляваше да излиза от каютата си само късно през нощта, за да използва една от общите тоалетни. Дори по време на тези тайни набези бързаше да се върне в стаята си, щом чуеше, че други пътници или екипажът се размърдват. В първата нощ на пътуването и на следващия ден стюардът почука на вратата му, попита го дали се нуждае от нещо и му предложи солени бисквити, за да успокои стомаха си, ако се чувства зле от движението на дирижабъла. Пътникът отказа всичко, опитваше се да се държи учтиво. Но когато на втория ден стюардът дойде отново и го попита дали иска да му поднесе вечерята в каютата, мъжът изпадна в ярост и наруга безобидното момче на смесица от английски, гръцки и един африкански диалект, който беше понаучил последните месеци.

Докато третият ден преваляше в облачна вечер, контролът върху разсъдъка му отслабна още повече, но му беше безразлично. Вече беше близо до родината си. Оставаха часове, а не дни или седмици. Беше победил всички. Сам.

Каютата му беше вътрешна и нямаше прозорец. Над малкото бюро беше закована лампа, декоративни абажури осветяваха койките. Всичко беше направено от лъскав алуминий. В метала бяха пробити дупки и придаваха на каютата футуристичен вид, сякаш се намираше в космически кораб от романите на Верн и Уелс. Сейфът беше в единствения свободен ъгъл — когато го сложи там, стюардът зачака за бакшиш, какъвто пътникът не можеше да си позволи. Въпреки че цепелинът беше само с половината си капацитет на първия си за сезона полет, билетите бяха най-скъпите за трансатлантическо пътуване.

Ако не бе притиснат от времето и от това, че преследвачите му са по петите му, той щеше да намери по-евтин начин да се върне в Съединените щати. Но пък може би това пътуване беше най-гениалната му идея. Хората, които се опитваха да го хванат, нямаше да заподозрат, че използва техния флагмански въздушен кораб през последния етап на пътешествието си.

Протегна ръка, докосна сейфа, усети хладната му повърхност под треперещите си пръсти. Беше доволен, че вътре е заключена дългогодишната му амбиция. Потрепери. Не знаеше дали е от треската, или от вълнение, но не го интересуваше. На отсрещната стена имаше малко огледало. Мъжът се погледна. Избягваше очите си — още не беше готов да види онова, което се спотайваше в тях. Косата му беше дълга, разрошена и от два месеца прошарена. През последните няколко седмици капеше на кичури и когато прокараше пръсти по черепа си, той усещаше как тънките косми се отскубват и се закачат в изгризаните му напукани нокти. Кожата на лицето му беше увиснала, сякаш беше скроена за по-голяма глава. Някога се гордееше с безупречно подстриганата си брада, която сега приличаше на недоскубана кокоша трътка.

Оголи зъби пред огледалото, по-скоро в гримаса, отколкото в усмивка. Венците му бяха възпалени и зачервени. Вероятно кървяха, защото не се беше хранил както трябва, откакто напусна дома си в Ню Джързи.

Тялото му също беше платило висока цена. Не беше едър и як, но беше отслабнал толкова много, че усещаше как острите краища на костите му опъват кожата всеки път, когато помръдне. Ръцете му трепереха постоянно и му се виеше свят, сякаш главата му се беше превърнала в бреме за атрофиралите мускули на врата.

Развълнуван момичешки глас прониза тънката врата на каютата.

— Побързай, Уолтър. Наближаваме Ню Йорк. Искам хубаво място в залата за наблюдение.

„Крайно време беше“ — помисли си мъжът и си погледна часовника. Трябваше да пристигнат преди девет часа.

Въпреки притесненията си реши да излезе и той. Искаше да види с очите си, че е почти у дома. След това щеше да се върне в тясната каюта и да чака дирижабъла да кацне.

Отиде със залитане до вратата и я отвори. В коридора момиче на дванадесетина години чакаше брат си да си завърже обувките. Ахна, като го видя, лицето й пребледня. После, без да откъсва стреснатите си очи от него, хвана брат си за рамото и го дръпна. Протестите застинаха на устните му, когато видя умопомрачения пътник. Двете деца хукнаха към палубата за разходки. Полата на момичето се развяваше около тънките му крака.