Джак Брул - Реката на тайните

Незначителните проблеми — Мария Барбър, Филип Мърсър и помощниците му, командосите — бяха запратени обратно в дълбините на съзнанието му. Всъщност те го разсейваха и бяха само досадни глупости, с които щеше да се справи през следващите няколко дни. Президентът Квинтеро му беше благодарен и щеше да му помогне да ги намери срещу един-два процента от съкровището на инките, което хората на Лиу със сигурност щяха да открият.

Когато Юшен стигна до огромната постройка, където беше „Корвалд“, мобилният му телефон иззвъня. Той го остави да позвъни втори път, за да се скрие от проливния дъжд. Корабът се извиси над него. Коминът се издигаше почти до сводестия таван. Дъждът барабанеше по металната структура.

Лиу изтръска водата от шлифера си и отвори клетъчния си телефон.

— Да.

— Господин Лиу, обажда се капитан Чен. Намирам се на шлюза „Педро Мигел“. Нещо не е наред.

— Какво? — нервно попита Лиу.

— Капитанът на „Ингландър Роуз“…

— Използвай кодовото име, по дяволите!

— Да, „Джемини 2“. Капитанът съобщи, че чува изстрели, и после връзката се разпадна.

— Изстрели? Къде?

— На неговия кораб. — Военният командир млъкна. Не знаеше как да продължи, защото усети гнева на Лиу дори по телефона. — И сега корабът стои над шлюза.

— Какви ги говориш?

— Не знам, сър. Моля ви, почакайте. Получавам друго съобщение.

Лиу се ядоса още повече, когато връзката прекъсна. „Какво става, по дяволите?“ Видя, че единият от големите кулокранове е на позиция да извади ракета „ДФ-31“ от „Корвалд“. Ракетите щяха да бъдат натоварени на осемте мобилни установки, наредени до хладилния кораб. Ярката им боя контрастираше със смъртоносната им цел.

Телефонът иззвъня отново и той отговори мигновено.

— Докладвай.

— Капитанът на „Джемини 1“ докладва, че на „Марио ди Касторели“ има проблем. Каза, че корабът току-що е заседнал в пролива Гейлард, но не на определеното място, а подводницата се е разбила в брега.

— Злополука?

— Не може да прецени. Евакуира екипажа със спасителните лодки.

— В позиция ли е да взриви „Чейндж“? — троснато попита Лиу, пренебрегнал собственото си правило за кодовите имена.

— Наблизо е, сър. Хората му ще стигнат до брега и ще отидат в Гамбоа. Оттам ще плават с лодка до атлантическата страна на Канала.

— А какво става на „Джемини 2“?

— Нищо. Стои си там. Ще заповядам на неколцина от моите хора да отидат с лоцмански катер да видят какъв е проблемът. Ще ви се обадя пак, когато ми докладват.

— Добре. — Лиу затвори телефона и спокойно тръгна към подвижния мост. Отпусна рамене и върна безразличното изражение на лицето си. Не искаше нищо да обърка плановете му. А и Уон Хой, капитанът на „Корвалд“, също търсеше причина да се отърве от осемте ракети.

Капитан Уон, сержант Хуай и господин Сун го посрещнаха на палубата.

— Господа — радушно ги поздрави Лиу, — надявам се, че сме готови.

Уон погледна часовника си.

— В единайсет, господин Лиу.

— Разбирам защо генерал Ю Куан ви е избрал за тази работа, капитане — обезоръжаващо се усмихна Лиу. — Всеотдайността ви е похвална.

— Да — безизразно отговори Уон. — Трябва обаче да чакаме почти час. Заповядайте в каютата ми да пием чай.

— Наистина ли е необходимо? — Лиу искаше ракетите да бъдат на дока колкото е възможно по-скоро. Тогава Ю Куан нямаше да може да твърди, че не е знаел какво става, ако в Педро Мигел наистина се случваше нещо катастрофално.

Този път в очите на капитана блесна весело пламъче.

— Разбира се, че не е. Може да чакаме тук до определения час.

Лиу се поклони леко на упоритостта му и му направи знак да ги води. Изчакаха мълчаливо стюардът да донесе чаши и да налее чая. Лиу бе напрегнат от твърдоглавието на Уон, граничещо с неподчинение, и от изпитателните погледи, които господин Сун му хвърляше, сякаш знаеше, че нещо не е наред. Единствено сержант Хуай, ветеран от безброй битки и майстор на търпението, изглеждаше незасегнат от мълчанието. Пиеше чая си и отбягваше погледите на останалите, без да изглежда нито сервилен, нито арогантен.

Мобилният телефон на Лиу иззвъня в джоба на сакото му. Вместо да привлече още повече внимание, като се извини и излезе, той отговори на обаждането, като внимаваше какво говори.

— Лиу Юшен.

— Сър, Чен е.

— Да, разбира се. Какво има?

— Сър, лоцманският катер е унищожен. Мисля, че с ракети от „Джемини 2“, но не съм сигурен. Корабът се връща към шлюза.

— Интересна новина — спокойно отговори Лиу, макар че стомахът му се сви и киселини опариха гърлото му. Той положи усилия да не трепне и прикри болката, като се попремести на стола си. — Нещо друго?