Клайв Къслър - Огнен лед

Канонадата измъква останалите от техните укрития. Моряци тичат отчаяни към спасителната лодка откъм пощадената от огъня страна. Тавров иска да се присъедини към тях, но си спомня предсмъртните слова на Пьотр. Пълнейки с хриптене болните дробове, той се задъхва по стълбата нагоре и отваря с цялата тежест на тялото си вратата към офицерските кабини.

Погледът му пада върху покъртителна картина. Четири момичета, в девическите си рокли, се притискат към стената заедно с готвачката. Застанала в закрилническа поза над тях, по средата на помещението се е изправила жена на средна възраст, със сиво-сини, изпълнени с тъга очи. Тя има дълъг и тънък нос и волева, но изящна долна челюст. Устните й са решително свити. Биха могли да са просто които и да е подгонени от страха бежанци, но Тавров знае, че не е така. Трудно избира обръщението:

— Мадам — промълвя най-накрая той, — вие и децата трябва да дойдете в спасителната лодка.

— Кой сте вие? — пита жената със същия немски акцент, който капитанът вече е чул.

— Капитан Тавров. Командвам този кораб.

— Кажете ми какво стана. Какъв беше този шум?

— Охраната ви е избита. Корабът стана обект на нападение. Трябва да го напуснем.

Тя поглежда момичетата и сякаш от вида им събира нови сили.

— Капитан Тавров, ако изведете мен и децата ми в безопасност, ще бъдете богато възнаграден.

— Ще направя, каквото мога, мадам.

Тя кимва.

— Водете ни!

Тавров проверява дали пътят е чист, а после придържа вратата, докато семейството напуска каютата и прекосява палубата, като се държи встрани от огъня. Корабът се е наклонил твърде силно и те почти се катерят по хлъзгавата метална повърхност. Падат, стават, помагат си една на друга, но не спират да вървят напред.

Екипажът се тъпче в лодката, като се бори със спускателния механизъм. Капитанът взема нещата в свои ръце и нарежда на моряците да настанят семейството вътре. Когато всички са насядали, той заповядва да започне внимателно спускане. Безпокои го ъгълът на крена 6 6 Крен — наклон на вертикалната ос на кораб спрямо морската повърхност. , но въпреки него, лодката се спуска успешно, макар да блъска корпус о борда на кораба.

Спасителната лодка се намира на два-три метра над водната повърхност, когато един от мъжете възкликва. Гемията се е показала иззад носа на кораба, с насочено към лодката оръдие. Снарядът попада в края й, а в следващия миг въздухът се изпълва с трески, горещи парчета желязо и части от човешки тела.

Тавров е обгърнал с ръка най-близко седналото до него момиче. Продължава да го прегръща и когато се оказва в ледената вода, викайки високо името на загиналата си дъщеря. Вижда някакъв дървен отломък и се насочва с бавни движения към него, за да не бъде забелязан, като влачи почти изпадналото в несвяст момиче подире си. Той му помага да се покатери върху несигурния сал, а после го тласка от себе си, така че импровизираното спасително средство излиза заедно с товара си от светлината на загиващия кораб, за да потъне в мрака на нощта. Премръзнал и изтощен, старият капитан се плъзга под равнището на ледената вода, като отнася със себе си своята мечта за уютна къщичка на брега на морето.

Недалеч от континента, в наши дни

Лирой Дженкинс тегли рачилото към борда на своя „Керкенез“ и поглежда хоризонта. Там се е появил гигантски кораб. Той бързо изважда чифт гневни и дебели омара, привързва щипките им и ги хвърля в живарника, след което зарежда нова стръв в приспособлението и го пуска зад борда, преди да отиде в кубрика за бинокъла. Той поглежда в окуляра и едва не възкликва на глас:

— Леле-мале!

Корабът е гигантски. Дженкинс го разглежда от носа до кърмата, с око на познавач. Преди да се пенсионира и да се отдаде на лов на омари, той е преподавал години наред океанография в Университета на щата Мейн, а не една или две ваканции е прекарал на борда на изследователски съдове, но този тук няма нищо общо с който и да било познат нему кораб. Дълъг е не по-малко от двеста метра. От палубата стърчат кранове и биги. Дженкинс разбира, че това е някакъв изследователски съд. Гледа го, докато се загубва от погледа му, а след това започва да вади останалите си рачила.

Дженкинс е висок и широкоплещест мъж, около шестдесетте, чиито грубовати черти наподобяват скалистите брегове на родния му Мейн. Когато изтегля последното рачило, силно загарялото му лице се озарява от широка усмивка. Денят е изключително добър. Това златоносно място е открил по чиста случайност преди няколко месеца. То не спира да го снабдява с огромни раци, а Дженкинс не спира да се връща тук отново и отново, макар за целта да се отдалечава от брега доста повече от обичайното. За щастие, единадесет метровата му дървена лодка запазва изключителните си мореходни качества, дори когато е претоварена. Той насочва съда към брега, оставя го на автопилот и слиза долу, за да се възнагради с един хубав, дебел сандвич. Тъкмо изгражда сложната конструкция от хляб, сирене, салам и шунка, когато чува едно приглушено „Бум!“, което прозвучава като гръмотевица, обаче идва отдолу.