Клайв Къслър: Огнен лед

— Дръж същия курс на юг. Връщам се след малко. А сгазиш лука, а съм те лишил от водка чак до Константинопол.

Тавров бърза надолу и отваря внимателно вратата, почти в очакване да го посрещне облак куршуми. Якилев го чака. Застанал е широко разкрачен и с ръце на хълбоците. На пода спят четирима казака. Пети седи преметнал крак връз крак и държи карабина.

— Защо ме събудихте? — пита недоволно Якилев.

— Елате с мен, моля — отвръща капитанът и излиза. Спускат се върху потъналата в мъгла главна палуба и тръгват към кърмата. Тавров се надвесва над парапета и вперва поглед в тъмата, погълнала широката им пенеста диря. Той остава така няколко секунди и казва:

— Някакъв съд ни следва.

Якилев го гледа подозрително и свива шепа край ухото си.

— Вие сте се побъркал. Не чувам нищо, освен шума на този загубен кораб.

— Вие сте казак — казва Тавров. — Значи разбирате от коне, нали?

— Естествено — сопва се майорът с презрително сумтене. — Че кой не разбира?

— Аз например, но пък разбирам от кораби, за сметка на това и ви казвам, че ни преследват. Един от цилиндрите на този съд не работи. Мисля, че е същата гемия, която ни следваше през деня.

— Е и? Какво от това? Нали сме в морето? Рибата се въди в морето, нали така?

— На такова разстояние от брега няма риба. — Тавров се ослушва пак. — Няма съмнение: лодката е същата и следва нашия курс.

Майорът се впуска в дълга серия псувни и удря по парапета.

— Трябва да им се измъкнете.

— Няма как! Не и с една машина.

Лапата на Якилев грабва реверите на капитана и го изправя на пръсти.

— Не ми разправяйте на мен кое е възможно и кое не е — крясва той. — Трябваха ни седмици, за да се домъкнем от Киев. Температурата беше тридесет градуса под нулата. Вятърът шибаше лицата ни като с бич. Такава буря през живота си не бях виждал. Тръгнах с пълна сотня 5 5 Сотня — казашко подразделение, с численост от сто човека. . Сам виждате какво е останало от нея. Другите останаха в степите, за да ни пазят тила през линиите на германците. Ако не ни бяха помогнали татарите, никога нямаше да се доберем до Одеса. Но ние успяхме. И вие трябва да го сторите.

Тавров овладява кашлицата си.

— В такъв случай, ще трябва да сменим курса и да угасим светлините си.

— Ами, направете го! — нарежда офицерът и отпуска желязната хватка.

Капитанът овладява дишането си и бърза назад към мостика със следващия го по петите казак. Когато наближават стълбата, която води в рубката, отгоре блясва ярък правоъгълник светлина. Няколко души излизат на платформата, а зад гърба им остава отворената врата.

— Бързо вътре! — крясва Якилев.

— Искаме да подишаме чист въздух — обяснява женски глас с немски акцент. — Вътре ще се издушим.

— Моля ви, мадам — казва майорът с по-мек тон.

— Щом настоявате — отвръща жената след миг. С видима неохота изблъсква останалите в кабината. При обръщането, Тавров различава профила й. Има волева брадичка и съвсем леко чип нос.

Един от казаците се провиква:

— Не можах да ги удържа, господин майор.

— Прибирай се вътре и затвори тази врата, преди да е чул целия свят глупавите ти извинения.

Войникът изчезва и захлопва вратата. Докато Тавров зяпа нагоре към затворената врата, дебелият пръст на майора се забива в рамото му.

— Нищо не сте видял, капитане — съобщава му казакът с дрезгав глас.

— Тези хора…

— Нищичко! За бога, човече! Не искам да ви убивам.

Тавров се мъчи да отговори, но от устата му не излиза и звук. Усеща промяна в поведението на кораба и се дръпва от Якилев с думите:

— Трябва да вървя на мостика.

— Какво е станало?

— Няма никого на руля. Нима не усещате? Онзи глупак, първият помощник, пак се е насвяткал.

Тавров се изкачва пръв в рубката. В светлината на компаса вижда рулевото колело да се завърта ту в една, ту в друга посока, сякаш движено от невидими ръце. Капитанът влиза вътре и се спъва в нещо меко и стенещо. Ругае с мисълта, че помощникът му се е напил до несвяст. Запалва лампата и разбира, колко е далеч от истината.

Помощникът лежи ничком върху металната палуба, а около главата му има локва кръв. Гневът на капитана се превръща в уплаха. Коленичи до младежа и го обръща. Насреща му зейва като втора уста огромна рана — гърлото е прерязано.

С разширени от ужас очи, капитанът се изправя и започва да отстъпва назад, докато гърбът му опира в твърда човешка маса. Рязко се завърта и съзира Якилев.

— Какво е станало? — пита майорът.