Клайв Къслър - Огнен лед

Гън вдига ръка.

— За сведение: След като научихме за изчезването на подводната лодка, направихме проучвания за личността на вашия гост. От MIT отговориха, че за първи път чуват това име.

— Жалко, че не проверихме, преди да се качи на борда — отбелязва мичманът. — Във всеки случай, мисията се увенча с необикновен успех. Извадихме някои предмети от тинята. Готвехме се за изплаване, когато Пуласки извади пистолет. Повечето от нас се намираха зад командния отсек и не видяха нищо. Капитанът ни осведоми за положението по интеркома. Нареди да кротуваме. Лодката се издигна до известно положение и застина.

— Колко време? — пита Остин.

— Около двадесет и пет минути. След това на мониторите се появи огромна сянка. Приличаше на гигантски кит или акула, която застава под нас. Последва страхотен трясък и скърцане. Лодката се разтресе толкова силно, че който не бе седнал или не се държеше за нещо, тупна на пода. След това доловихме шум, като от огромни бръмбари, които щъкат по корпуса — водолази. Видяхме ги и на мониторите. Един шегаджия даже ни махна с ръка. След това те изчезнаха, а подводницата се понесе през водите.

— Къде се намираха капитанът, пилотът и онзи учен по това време?

— Всичките бяха в командния отсек.

— Капитанът каза ли още нещо?

— Да, сър. Нареди да се занесат там сандвичи и кафе.

— А какво правеше по това време спомагателният кораб?

— Чухме го да ни вика, докато Пуласки нареди да се изключи връзката. Предполагам, че са ни проследили, докато излезем от обхвата на апаратурата.

— Колко време продължи подводното пътуване?

— Часове. Когато изплавахме на повърхността, отвън беше тъмно като в Царството на сенките. Никаква светлинка. После в лодката се спуснаха въоръжени мъже.

— Руснаци?

— Не можехме да определим, макар да носеха АК-47. Държаха се като професионални войници. Не като онези чекиджии с конете, от които ни отървахте. Говореше само Пуласки. Той нареди да напуснем NR-1. Озовахме се на палубата на огромна подводница.

— Колко огромна? — пита Гън.

Крайсман се оглежда.

— Кой иска да отговори?

Обажда се друг подводничар.

— Служил съм на бойна подводница и според дължината на най-големия диаметър — около петнадесет метра, — бих казал, че е горе-долу колкото нашия клас „Лос Анджелис“. Около сто и двадесет метра.

— Вашата лодка е дълга едва петдесет. Спокойно са могли да ви нарамят, че и да им остане място — отбелязва Остин.

Морякът кимва.

— По-голяма беше от спомагателния ни кораб.

Остин оглежда присъстващите.

— Някой да е забелязал означения по нея?

Хората мълчат.

— Беше тъмно като в рог — обяснява Крайсман.

— Значи, преместват ви в голямата лодка?

— Да. Затвориха ни в един кубрик. Нямаше достатъчно койки за всички, та спяхме на смени. От време на време ни носеха храна. Потопихме се за двадесет и четири часа. Когато изплавахме, пак беше нощ. Морето беше по-различно от Егейското. Въздухът не бе така солен, както сме свикнали. Нещо като при Великите езера.

— Разкажи за корабните звуци, които чухме преди това! — обажда се някакъв моряк.

— Забравих. Случи се малко преди да изплаваме. В кубрика беше абсолютно тихо. Някои от момчетата чули шум от корабни двигатели през стената. Всички залепихме уши за нея и се заслушахме. Истина беше.

— Имаше ли други кораби наоколо?

— Не. В крайна сметка шумът заглъхна. След няколко часа, спряхме при друг кораб — изглежда ни очакваше. Преместиха ни в друг кубрик на неговия борд. Той стана наш дом за три денонощия.

— Все в кубрика ли бяхте?

— Не, за съжаление! Рано призори на другия ден, ни изкараха на палубата. Имаше насочени към нас автомати, а от голямата подводница — ни вест, ни кост. Там беше и Пуласки. Дари ни една от гадните си усмивки и извика: „Добро утро, господа.“ — Крайсман имитира акцента му. — „В отплата за това приятно пътуване, ще ви помолим да ни свършите една работа.“ Каза, че трябвало да извадим разни неща от някакъв кораб. Пуласки и още един бандит тръгвали с нас. И така, качихме се отново в NR-1, която бе привързана редом и се потопихме.

— На каква дълбочина?

— Над сто и тридесет метра. Не е кой знае какво за лодка като нашата. Не ни трябваше много баласт, за да слезем. Дъното беше основно тинесто, леко наклонено до един праг, от който се спускаше стръмно надолу. Корабът лежеше на брега на каньон или долина, разположена перпендикулярно на бреговата линия.

— Имаше ли име?

— Не можахме да видим. Целият бе покрит с водорасли и ракообразни. Носът му не беше много наклонен — нещо като онези снимки на „Титаник“. — Човекът показва с ръка.