Клайв Къслър - Огнен лед

— Могат ли да потопят кораба им?

— Все едно да смажат комар, но в дадения момент ми се струва, че няма да е уместно — може да привлече внимание върху дейността ни в района.

— Тогава да изчакаме.

— Съгласен. След като приключим в Черно море, ще можеш да си отмъстиш.

— Възхищавам се от мъдростта ти, Михаил.

Усмивката на Разов разцъфва, с топлотата на анаконда.

— Не, Борис, мъдрият си ти. Аз разбирам от политика и бизнес, но ти имаш дарбата да прозреш в големите проблеми на бъдещето.

— Твоя е задачата да материализираш тези прозрения, в качеството си на единствен борец срещу корупцията и материализма, които разяждат като рак тялото на могъщата ни някога родина. Трябва да покажем на света, че нашето дело е право. Нищо не бива да ни спира, когато решим да изкореним злото из корен, където и да го открием.

— Искам да видиш нещо — казва Разов, като натиска някакъв бутон. — Това е последното ми обръщение към армията.

На екрана се появява картина: Разов говори в голяма зала. Слушателите му носят униформи на различни родове войски. Разов започва да говори и за броени минути контролира цялата аудитория. Сякаш пораства от напиращата в него интелектуална и физическа мощ, тласкан от желанието да завладее изцяло съзнанието на слушателите си.

— Ние сме длъжни да пазим неопетнено воинското кредо на нашите братя — казаци. Нашият народ отхвърли игото на Отоманската империя и разгроми Наполеон. Казаците завоюваха Азов за нашия цар Петър Велики и в течение на векове пазеха границите на Русия от нашественици. А сега, след като сме седем милиона, с вашата помощ, ние ще направим на пух и прах вътрешния враг — финансисти, престъпници и политици, — които се мъчат да стъпчат страната в краката си.

Не след дълго множеството е изправено на крака, изпаднало в състояние на масова истерия. Хората напират към трибуната, с изцъклени погледи и протегнати напред ръце. Искат да станат част от него. Скандират високо: „Разов! Разов!“ — Той изключва екрана.

— Добре си се подготвил, Михаил.

— Не, Борис. Ти ме подготви добре.

— Аз само ти показах как да гъделичкаш чувствата на нашите хора.

— Това е нищо в сравнение с онова, което предстои. Но твърде много зависи от изхода на черноморската ни операция. Тъкмо говорех със спасителния кораб, когато ти влезе. Изправени са пред сериозни трудности, но са вече близо до целта. Казах им, че от техния успех зависи животът им. Няма да се примиря с провал.

— Искаш ли да надникна в бъдещето?

— Да, кажи ми какво виждаш.

Борис свежда глава и докосва чело с върховете на пръстите си. Очите му добиват стъклен блясък. Говори с механичен глас:

— Виждам деня, в който ще хванеш в ръка юздите на Майка Русия като неин нов цар. Всичките ни неприятели ще погинат. Съединените щати първи ще опитат меча на справедливостта.

— Какво друго виждаш?

Челото на прорицателя се сбръчква, сякаш от болка, а гласът му зазвучава кухо:

— Студ и мрак. Царството на смъртта под морската повърхност. — Той посяга към ръката на Разов и впива пръсти в нея като граблива птица. — Има и светлина. — Дебелите устни се извиват в самодоволна усмивка. — Успехът е близо. — Животът се завръща в каменните очи. — Духовете на мъртвите много скоро ще благословят нашето дело. Те ти възлагат да мъстиш в тяхно име. — Разов е преуспяващ бандит и дете на големия град. Изваден от привичната си среда, той е безпомощен.

Спомня си първата среща с Борис. Скита се без цел и посока, полужив от глад из някаква забравена провинция, когато се натъква на колона селяни. Десетки и десетки мъже и жени, болни и недъгави, някои толкова отслабнали, че ги носят други. На въпроса му къде отиват, те отговарят, че са тръгнали на изцеление при „лудия“ в манастира. Той се присъединява към селяните от нямане какво друго да прави. Вижда как сакати захвърлят патериците, а слепи проглеждат. Когато идва неговият ред, монахът го поглежда като стар познат и казва:

— Очаквах те, синко.

Под пронизващия поглед на тези необикновени очи, Разов излива душата си. Разказва за своя шок при последните слова на баща си. За скитанията си из пустошта на крайморските степи. Борис му казва да изчака останалите да си отидат и разговаря с него през цялата нощ. Когато го пита къде са другите монаси, Борис отговаря така:

— Те бяха недостойни.

Разов подозира ужасната истина, но тя не му прави никакво впечатление. Когато се връща към цивилизования свят, зловещата фигура на монаха е до него и си остава там до днешния ден.