Клайв Къслър - Огнен лед

— На твое място, не бих приближавал онзи съд. Минирани са и тоалетните.

— Е, кой блъфира сега, мистър Доу?

— По-сериозен съм от когато и да било, Иван. На борда на лодката има сто килограма свръхмощен експлозив, именно за подобен случай.

— Че защо ти е да ме предупреждаваш?

— Виж какво, Иван, Студената война няма да трае вечно. Някой ден ще се срещнем в някоя кръчма и ти ще почерпиш една водка. — Гласът загубва шеговития тон. — Без майтап. Цялата грамада гръмва след двадесет минути — лично нагласих часовника.

— Лъжеш.

— Хората като нас не се лъжат един друг, приятелю.

Ред е на Иван да се разсмее:

— Прекалено много серии от „Мисия невъзможна“ си гледал, приятелю.

Той изключва радиото. Няма как едновременно да евакуират екипажа и да залагат експлозиви. Но той не познава специалните умения на Остин. Би могъл да изчака двадесет минути, за да се увери, че американецът лъже, но гневът го кара да бърза. Той надделява над здравия разум. Разполага на борда с едноместна мини подводница, която е способна да извърши разузнаване и заповядва да я приготвят за спускане.

Седнал сега в московския си кабинет, толкова години след онзи ден, той разглежда сивкаво-червения оттенък на пепелта от пурата. Спуска оформената като въздушна бомба подводница почти вертикално. След броени минути забелязва подслушвателното устройство, лепнато за кабела. Посяга да го прибере с механичната ръка и в този миг се разнася оглушителен гръм. Петров литва нагоре и загубва съзнание.

Събужда го миризмата на дезинфекционни средства, така характерна за съветските болници. Счупеният му крак е нагласен и стегнат в шини. Дясната половина на лицето, изранена от забити в нея метални и пластмасови частици, е превързана. Мини подводницата е била изхвърлена от мощния взрив на повърхността, където я улавят заедно с него вътре. Принуден е да носи слухов апарат, докато заздравеят наранените му тъпанчета. Държат го четири седмици в болницата, преди да го поверят на грижите на медицинска сестра в неговата дача — държавна вила извън Москва, предоставена му за лично ползване.

Петров чете в зимната градина, когато сестрата му носи красив букет, с втъкната между цветята картичка.

Спомнил си за този ден, Петров изважда един плик. Картичката в нея е пожълтяла от годините, но изписаните едри печатни латински букви се четат с лекота:

„Съжалявам за случилото се, Иван, но не казвай, че не съм те предупредил. Оправяй се по-бързо и се готви за пиенето. Първото е от мен. Джон Доу.“

Остин без малко не слага край на живота и кариерата му. Сега същият тип се навърта наоколо, където би могъл да осуети неговите планове. Той няма как да знае колко е опасна намесата му. Колко несигурно е положението в Русия. Цялата история на неговата страна е белязана от делата на слабоволеви, некадърни и дори психопатични ръководители. Петров е един от хилядите безлики клонинги, които крепят на власт своите господари, без да задават излишни въпроси. И ето, сега тази крехка нация е изправена пред нова оргия на самоунищожение. Завихрилите се в сърцето на Майка Русия фурии се готвят да пометат всичко живо от Сибир до Санкт Петербург.

Петров прочита отново картичката и вдига слушалката.

— Слушам — отзовава се доверен сътрудник, с кабинет в друга част на същото ведомство.

— До час искам самолет за Истанбул. — След това нарежда да отмени насрочената среща с любовницата му.

— Нещо по-специално да предам на госпожица Костикова?

Петров се замисля за миг.

— Да. Предайте, че отивам да се отблагодаря за услуга на един стар приятел.

Новоросийск, Черно море

Брадатият седи кръстато върху застлания с килим под на кабината, а грубите му селяшки ръце са отпуснати в скута. Стои така вече над два часа, като единствено тесните му гърди едва-едва помръдват при дишането. Пулсът почти не се усеща, а летаргичните удари на сърцето биха разтревожили всеки кардиолог. Тежките клепачи над огромния нос са притворени, но не може да се каже нито че мъжът спи, нито че е буден. Дебелите устни са извити в блажена усмивка. Невидими зад трънестите гъсталаци, оградили неговото съзнание, блещукат неуловимите мисли на един луд.

На вратата се почуква тихичко. Брадатият не показва с нищо, че е чул. Чукането се повтаря по-силно и настойчиво.

— Да — отзовава се мъжът на руски. Дълбокият му глас идва сякаш от преизподнята.

Вратата се открехва и вътре надниква младеж в униформа на корабен стюард. Проникнала откъм коридора светлина пада върху лицето на брадатия. Стюардът промърморва кратка молитва за пропъждане на демони, която знае от баба си. Събрал кураж, той промълвя: