Клайв Къслър - Бяла смърт

— Мисля, че вече злоупотребяваме с гостоприемството, Джо — извика Остин през рамо.

— Изобщо не подозирах, че сме били добре дошли. Както и да е, няма да споря с теб.

Остин зави към кораба и когато наближиха, превключи двигателите на бавна скорост. Дзавала нагласи елеваторите така, че цепелинът да се издигне. След това излязоха през прозорците и се хванаха за две въжета. Остин имаше известни трудности заради раната, но успя да увие крака около въжето и контролираше спускането си сравнително добре. Цепелинът започна да набира височина.

Пол тъкмо бе застанал на вахта, когато чу характерния звук на мощни двигатели. Нещо ставаше във въздуха над предприятието на „Океанус“. Минута преди това в небето се бяха забили лъчи на прожектори. Той видя огромна сянка, след това лъчите се отразиха от металната кожа на дирижабъла.

Пол веднага събуди Гамей и й каза да вдигне останалите от екипажа. Боеше се, че от „Океанус“ са се обадили за въздушно подкрепление. Секунди по-късно съненият капитан излезе на палубата.

— Какво става?

Пол посочи приближаващия цепелин.

— По-добре да се размърдаме. Не зная дали са приятели, или врагове.

Капитанът, вече съвсем буден, се втурна към мостика.

Професор Трокмортън също излезе на палубата и възкликна:

— Господи! Не съм виждал по-грамадно нещо.

Двигателите изръмжаха и корабът потегли. Всички гледаха нервно как цепелинът стопява разстоянието помежду им. Летеше неравномерно, залиташе наляво-надясно, носът му се издигаше и спускаше. Все пак едно бе сигурно — движеше се право към тях. Вече се бе спуснал толкова ниско, че висящите от него въжета докосваха водата.

Гамей гледаше контролната кабина. Видя през прозореца да се подават глави, след което двама души се измъкнаха навън и започнаха да се спускат по въжетата. Посочи ги на Пол и той се засмя, после викна на капитана да спре кораба.

— Но дирижабълът ще ни настигне!

— Точно така, капитане, точно така.

Капитанът измърмори нещо, но нареди да спрат. Пол и Гамей събраха неколцина от екипажа и спуснаха надуваемата лодка. Гигантският силует на цепелина вече изпълваше небето. Двамата, които се смъкваха по въжетата, ги пуснаха и паднаха във водата. Лодката ги доближи и Пол и Гамей издърпаха Дзавала и Остин на борда.

— Много мило, че се отбихте — каза Пол.

— Много мило, че ни качихте — отвърна Остин.

Макар да се бе ухилил до уши от радост, Остин не изпускаше цепелина от очи. За негово облекчение грамадната машина се завъртя и започна да се отдалечава. Явно хората на Баркър бяха успели да влязат в контролната кабина. Нищо не им пречеше да надупчат кораба и всички на борда му с автоматите си. Но сега киолая бяха обезглавени — великия им вожд Тунук го нямаше.

След няколко минути приятелски ръце помагаха на Остин и останалите да се качат на изследователския кораб. Гамей умело превърза Остин. Раната може би имаше нужда от няколко шева, но всъщност изглеждаше по-зле, отколкото бе в действителност. Остин се успокои, че поне ще има симетрични белези по ребрата. Седяха в камбуза и се наслаждаваха на силното кафе и топлината на печката. Готвачът, беше от Нюфаундленд, ги попита дали искат да закусят.

Остин осъзна, че не е слагал нищо в уста от парчето пастърма вчера. По погледа на Дзавала си личеше, че и той умира от глад.

— Каквото намерите — каза Остин. — Само гледайте да е много.

— Мога да ви направя рибени кюфтета и яйца — предложи готвачът.

— Рибени кюфтета? — обади се Дзавала.

— Да. Нюфаундлендски специалитет.

Остин и Дзавала се спогледаха и казаха едновременно:

— Не, благодаря.

Мечката пристигна, както бе обещал.

Тери се бе свързала с пилота по радиото, бе му казала, че й се налага спешно да евакуира петдесет души, и го замоли за помощта му. Без да задава въпроси, Мечката бе събрал всичките си колеги в радиус сто и петдесет километра. От всички посоки долитаха хидроплани, за да качат пътниците от брега на езерото. Първо заминаха болните, децата и възрастните, след това останалите. Тери стоеше на брега, изпълнена едновременно с облекчение и тъга, и махаше за сбогом на новата си приятелка Рейчъл.

Кървавият медал за храброст на Райън му осигури място в един от първите самолети. След като бинтоваха рамото му, за да спрат кървенето и да не допуснат инфекция, той и останалите бяха откарани до най-близката болница. Братята Агирес си уредиха отделен транспорт — обадиха се на еврокоптера да ги върне на яхтата с новините за понесените загуби.