Клайв Къслър - Изгубеният град

— Да, трябва да имате максимална видимост. Оглеждай се внимателно за признаци на растеж. Източникът на заразата може да не се види веднага.

— Камерите ще снимат постоянно и може да открием нещо на записа. Ще ти пратя снимките, веднага щом имаме нещо.

След като затвори, тя предаде на Пол разговора си с Озбърн. Беше време да тръгват. На палубата се събраха изпращачи. Сред множеството беше строен мъж с прошарена коса, който дойде да им пожелае късмет. Чарли Бек беше ръководител на екипа, който обучаваше екипажа на кораба по процедурите за безопасност.

— Не ви липсва кураж, щом сте готови да слезете там долу — поздрави ги той. — От десантните лодки на тюлените винаги ме хваща клаустрофобията.

— Ще бъде малко тесничко — съгласи се Гамей, — но е само за няколко часа.

Когато не беше под вода, батискафът се съхраняваше в специална постройка на задната палуба, известна като „хангара на Алвин“. Вратите й се отвориха и отвътре излезе „Алвин“, спусна се по релсите до кърмата и спря под А-образната рамка. Семейство Траут и пилотът се качиха по стълбата и минаха по тясното мостче до боядисаната в червено горна част на батискафа. Свалиха обувките си и се промушиха през петдесетсантиметровия люк.

Двамата съпровождащи водолази се изкатериха върху съда и закачиха лебедката от А-образната рамка. Междувременно отстрани се появи малка надуваема лодка. Под надзора на инженера, стоящ върху „кучешката колибка“ — малко помещение върху хангара, осемнайсеттонният батискаф беше спуснат в океана заедно със съпровождащите водолази. Те свалиха въжетата, осигуряващи коша с инструменти в предната част, направиха последна проверка и махнаха за довиждане през люка. След това изплуваха до надуваемата лодка, която щеше да ги върне на кораба.

Семейство Траут и пилотът седнаха по местата си в тясната кабина — титанова сфера под налягане с диаметър едва два метра. Всеки квадратен сантиметър беше покрит с контролни табла за мощността и баласта, монитори за кислород и въглероден двуокис, други прибори. Пилотът се настани на една леко повдигната седалка, откъдето щеше да управлява с помощта на лоста пред себе си.

Пол и Гамей се сместиха от двете му страни върху малки възглавнички, които трябваше да им осигурят поне малко комфорт. Въпреки теснотията и двамата се вълнуваха. Единствено типичната за Нова Англия сдържаност на Пол му пречеше да се развика от радост. За дълбоководния геолог никой луксозен апартамент в скъп хотел не можеше да се мери с „Алвин“.

От построяването си за американския военноморски флот през 1964 година досега „Алвин“ се беше превърнал в най-знаменития батискаф на света. Тромавото на вид средство с дължина едва седем метра и половина можеше да се потапя на смайващата дълбочина от над пет хиляди метра. „Алвин“ се озова на първите страници на международните издания, след като откри изгубена водородна бомба край бреговете на Испания. При друга експедиция пък за първи път отведе хора до гроба на „Титаник“.

Човек трудно можеше да се добере до място на „Алвин“. Траут се смяташе за голям късметлия. Ако не беше тази спешна експедиция, можеше да чака с години реда си, въпреки впечатляващите препоръки от НАМПД и сериозните си връзки.

Пилот беше млада морска биоложка от Южна Каролина на име Санди Джексън. Със спокойното си излъчване и с лаконичността си тя напомняше на по-млада версия на легендарната авиаторка Жаклин Кокран. Беше слаба, около трийсетина годишна, а под дънките и вълнения пуловер се криеше тяло на маратонска бегачка. Косата й, с цвят на свежи моркови, беше прибрана под бейзболна шапка с надпис „Алвин“, обърната с козирката назад.

Гамей беше облякла удобен гащеризон, но Пол не видя смисъл да изменя на модните си навици заради някакво си дълбоководно спускане. Беше облечен безупречно, както винаги — специално шити избелели дънки, риза от „Брукс Брадърс“ и една от големите цветни папийонки, които колекционираше — на морски кончета. Спортното му яке беше изработено от фина италианска кожа. Дори дългото му копринено бельо беше правено по поръчка. Светлокестенявата му коса беше грижливо сресана на път през средата и прибрана назад по слепоочията, с което много напомняше на герой от роман на Франсис Скот Фицджералд.

— Спускането ще бъде леко — каза Санди, докато резервоарите се пълнеха с вода и съдът бавно потъваше надолу. — „Алвин“ се потапя с около трийсет метра в минута, така че ще стигнем до дъното след по-малко от половин час. За максималното му потапяне от пет хиляди метра са нужни около час и половина. Обикновено по пътя надолу си пускаме класическа музика, а нагоре — рок, но от вас зависи.