Клайв Къслър - Изгубеният град

Плещест мъж с избръсната глава и физиономия на питбул стоеше пред пищно резбованите двойни врати на замъка. Той някак бе успял да натъпче тялото си с форма на хладилник в черен костюм на иконом.

— Майка ви е в оръжейната — съобщи той със стържещия си глас, — и ви очаква.

— Сигурен съм, Марсел — отвърна Емил и го подмина.

Марсел отговаряше за малката армия, която кръжеше около майка му като императорска гвардия. Дори Емил не можеше да я доближи, без да се сблъска с един или друг от главорезите й. Много от здравеняците с белязани лица, които заемаха постове на слуги, бяха някогашни бандити, макар че тя лично предпочиташе бившите легионери като Марсел. През повечето време те не се набиваха на очи, но Емил усещаше присъствието им, дори когато не ги виждаше. Той презираше телохранителите на майка си. Те го караха да се чувства като натрапник в собствения си дом и още по-лошо, нямаше никаква власт над тях.

Емил влезе в просторния вестибюл, украсен с пищни гоблени, и тръгна през галерията с портрети, която сякаш нямаше край. Той почти не поглеждаше към стотиците си предци, които за него не означаваха нищо повече от лица върху пощенски марки. Дори не го интересуваше, че много от тях са загинали от насилствена смърт в същата тази къща. Фамилията живееше в замъка от векове, откак бяха убили предишния й собственик. Нямаше килер, спалня или трапезария, в която да не е бил удушен, прободен или отровен член на семейството или някой от враговете му. Ако замъкът беше обитаван от духовете на всички убити зад неговите стени, то коридорите му със сигурност гъмжаха от неспокойни призраци.

Емил премина през висока сводеста врата и влезе в оръжейната — огромна куполообразна зала, по чиито стени висяха оръжия от всички епохи: от тежки бронзови мечове до автомати. Акцентът бяха рицарите, готови за нападение срещу невидим враг. На една от стените имаше огромни прозорци със стъклописи, изобразяващи наместо светци воини. Стъклописите внасяха известна религиозна атмосфера, сякаш оръжейната зала беше параклис, посветен на насилието.

Емил мина през още една врата и влезе в библиотеката за военна история, съседна на оръжейната. Светлината, струяща през осмоъгълния прозорец, падаше върху масивно махагоново бюро в средата на залата, чиито стени бяха покрити от рафтове с книги. В контраст с военната тема, дървеното бюро беше гравирано с цветя и горски нимфи. До него седеше жена в тъмен делови костюм и прелистваше купчина книжа.

Макар и не младолика, Расин Фошар беше поразително красива. Слаба като манекенка, тя не се бе прегърбила от годините, а стоеше изправена като свещ. Кожата й беше покрита с тънки бръчици, но тенът й беше безупречен като порцелан. Някои хора сравняваха профила й с прочутия бюст на Нефертити. Други казваха, че повече напомня на емблема на класически автомобил. Посребрените й коси караха онези, които я виждаха за първи път, да предположат, че е на средна възраст.

Когато синът й влезе, мадам Фошар вдигна към него очите си с цвета на лъскава стомана.

— Чаках те, Емил! — Гласът й беше мек, но изпълнен с нетърпящ възражение авторитет.

Фошар се отпусна в коженото кресло от четиринайсети век, което струваше повече, отколкото много хора заработват за десет години.

— Прощавай, майко — извини се той с безизразно лице, — пръсках лозята с „Фокера“.

— Чух, че раздрънкваш керемидите по покривите — каза Расин, повдигайки изящните си тънки вежди. — Колко крави и овце подплаши тази сутрин?

— Нито една — отговори той с доволна усмивка, — но обстрелях един конвой и освободих съюзническите пленници. — Той избухна в смях, като видя слисания й поглед. — Добре де, минах ниско над един камион с пилци и той се метна в канавката.

— Въздушните ти номера са много забавни, Емил, но на мен ми омръзна да плащам на местните фермери за щетите, които им причиняваш. Вниманието ти трябва да се насочи към по-важни неща. Например, бъдещето на империята Фошар.

Емил долови ледени нотки в гласа й и се изправи на стола като непослушен ученик, на когото са се скарали за поредната пакост.

— Знам, майко. Просто така изпускам парата. Там горе мисля по-добре.

— Надявам се тогава да си помислил как ще се справим със заплахите срещу нашето семейство и начина ни на живот. Ти си наследникът на всичко, изградено от рода Фошар през вековете. И не бива да се отнасяш лекомислено към дълга си.

— И не го правя — увери я той. — Трябва да признаеш, че сме погребали един потенциално смущаващ проблем под тонове лед.